vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Бертолт Брехт „Чухме, че вече не искаш да работиш с нас“

 

1
Чухме, че вече не искаш да работиш с нас.
Прекалено си скапан. Нямаш сили повече да ходиш нагоре-надолу.
Прекалено си уморен. Не можеш повече да учиш.
Дотук си.
Не може да се изисква от теб да направиш нещо повече.

Знай тогава:
Ние го изискваме.

Ако си уморен и заспиш
Никой повече няма да те събуди и да каже:
Ставай, храната е готова.
Защо да трябва храната да е готова?
Ако не можеш повече да ходиш нагоре-надолу
Ще останеш да лежиш. Никой
Няма да те потърси и да каже:
Случи се революция. Фабриките
Те очакват.
Защо да трябва да се случва революция?
Когато умреш, ще те погребат
Независимо дали си виновен за смъртта си или не.

Ти казваш:
Дълго си се борил. Не можеш повече да се бориш.
Чуй тогава:
Независимо дали си виновен, или не.
Ако не можеш повече да се бориш, ще загинеш.

2
Ти казваш: твърде дълго си се надявал. Не можеш повече да се надяваш.
На какво си се надявал?
Че борбата е лека?

Не е така.
Положението ни е по-лошо, отколкото си мислел.
Положението е следното:
Ако не направим свръхчовешкото
Ние сме изгубени.
Ако не можем да направим това, което никой не може да изисква от нас
Загиваме.
Враговете ни очакват
Да се уморим.

Когато борбата е най-ожесточена
Борещите се са най-уморени.
Борците, които са прекалено уморени, губят сражението.

Около 1933

 

 

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт „Отново и отново, откакто работим заедно мнозина“

 

Отново и отново, откакто работим заедно мнозина
С големи, предназначени за мнозина и дълготрайни усилия
Изчезва някой от нашата общност
За да не се върне вече.

Ръкопляскат му
Навират го във файнски аутфит
Предоставят му добре платен договор.

Той обаче се променя от ден на ден
Той седи на стария си стол като гостенин
Няма вече време за дълготраен труд
При формулировките вече не противоречи
(Понеже това коства време)
Той бързо се въодушевява.
Той става мил.
Той бърза да се обиди.

Известно време още
Се смее на файнския си аутфит
Един-два пъти
Споменава, че иска да измами спонсорите си
(Те са нечистоплътни хора).
Но ние знаем, че няма да остане още дълго при нас.

Тогава изчезва някой от общността ни
Оставя ни сами с трудната ни работа и
Поема по обичайния път.

1933

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт „Песен за лятото. Псалм 14“

 

1
Под едно жълто слънце с цвят на охра, изгряващо в четири часа, под купища вятър, които ме можеш да изкупиш за седем милиона, ливадите от Кемптен до Пасау разгръщат пропагандата си в полза на радостта от живота.

2
От град на град се търкалят влаковете, пълни с мляко и пътници, житните поля се разделят пред тях като жълто море. Около громолящите влакове, насред големите вкаменелости времето спира, пладнето над неподвижните полета.

3
Фигурите в полята, кафяви с бели блузи и порочни лица, разкъсват с блестящи лопати хълбоците на търпеливата земя и вливат животински течен тор в раните. Кафявогърдите и добитъкът им работят като обсебени с бавни движения за бледоликите в големите вкаменелости, както е писано на хартия.


Пурпурни ветрове възбуждат равнините. Миризмите стават в началото на май безмерни. Огромни видения на зъбещи се голи мъже се реят на големи височини в посока юг.

4b
Червената кръв на хората ражда за първи път крясъци, подобни на предсмъртни крясъци на маймуни. Звънтящи ята скакалци покриват в зелено мозъците, и главите ни стават високомерни, докато се сдобиваме със седем пъти повече членове.

4
Бог сътворил света, за да дава хляб, и ни дал камъни за домовете и ръце за труда, за да се напълнят стомасите, и стомаси ни дал, за да храносмилат. За какво обаче е вятърът, великолепен във върховете на короните?

5
Вятърът мести облаците, за да има дъжд за нивите, за да дават нивите хляб. Нека сега да зачеваме деца в многообразни похоти за хляба и в случай, че умрем!

6
Лятото е най-красивият сезон (освен пролетта, зимата и есента! Докато трае, аз го обичам най-много!)

1920

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт „Песен за катакомбите. Псалм 13“

 

1
По-рано те клечаха като мухи край колибата ми, нагиздени с проказата си, горди със смрадта на гной, защото аз им казвах всеки път като излизах: потърпете докато ви задоволя.

2
Сега белосах изби под колибата в черната земя. Там ги погребвам всички, увити в кърпи, задушавам ги с близостта на трупове, мога да ги забравя.

3
Не, никого не съм убил, това не би ми допаднало. Те всички извършиха самоубийство и аз ги зарових преди да почнат да смърдят. Един побегна на слънце с гнойта си и там умря. Един легна в леглото ми с проказата си и там вътре се задуши. Една излезе навън, и едно резе на вратата напомняше за нея, и един гроб в катакомбите я очаква, щом се върне.

4
Мястото за спане бавно се запълва. Въздухът е чист от въодушевление и горчивина. Говоренето е забранено.

5
Подземните помещения ужасяващо нарастват, вече са по-големи от колибата ми, в която живея горе и наблюдавам тревата дали също расте, и небето дали също вали, защото тогава се събличам гол.

1920

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт „Псалм 12“

 

1
Вече дъвках трева, аз и приятелят ми Орге* повярвахме това мотамо, заклевам се, аз откраднах, не отричам. Но тялото й не взех, не можех.

2
Аз не съм негър, от скромност не твърдя това, но си изпълнявам прилежно задълженията. Но телата ни лежаха заедно насред спално бельо, и аз я ухапах по шията, и заспах.

3
Защото в кръвта й бяха тъмни аутодафета, лампиони, негърски танци и умората на много шосета – аз обаче бях един малък идиот.

4
Дебели животни се прокрадваха през кафеникавата джунгла около нас, син дъжд громолеше по покривите от палмови листа и ние лежахме като нежни растения.

5
Това бе Хе Тъмнокожата, умряла като облак, който почти никога не е съществувал.

1920

 

* Прякор на Георг Пфанцелт, младежки приятел на Брехт (б. пр.).

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт “ Единайсти Псалм“

 

1
Вечер на реката, в тъмното сърце на храсталака виждам понякога отново лицето й – на жената, която обичах: моята жена, която сега е мъртва.

2
От това минаха много години и понякога не знам вече нищо за нея, която едно време беше всички, но всичко отминава.

3
И тя бе в мен като малка хвойна в монголските степи, вдлъбната с бледожълто небе и голяма тъга.

4
Ние живеехме в черна колиба на брега на реката. Конските мухи надупчваха често бялото й тяло, а аз четях вестника седем пъти подред или казвах: косата ти е с мръсен цвят. Или: ти нямаш сърце.

5
Но един ден, докато перях ризата си в колибата, тя отиде до вратата, погледна ме и искаше да излезе.

6
И онзи, който я биеше, докато се умори, рече: ангел мой –

7
И реклият: обичам те – я изведе навън, и с усмивка погледна във въздуха, и похвали времето, и й подаде ръка.

8
Понеже тя беше сега навън на въздух и в колибата бе пусто, той затвори вратата и се скри зад вестника.

9
Оттогава вече не съм я виждал и от нея остана единствено един малък вик, който издаде, щом се върна при вратата на сутринта, когато тя беше вече затворена.

10
Сега колибата е изгнила, и гърдите са натъпкани с хартия от вестник, а аз лежа вечер на брега на реката в тъмното сърце на храсталака – и си спомням.

11
Вятърът мирише на трева в косите, и водата непрестанно крещи към Бог за мир, и на езика си чувствам горчив вкус.

1920

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт „Псалм 10“

 

1
Няма съмнение: аз съм луд. Не ми остава още много. Просто междувременно полудях.

2
В моите залези стоят все още жени, бели, с вдигнати ръце, дланите сплетени.

3
Опиянявам се с музика, горчивия абсент на малки нощни музики от предградията, бучене на орган, следващ електричеството – от всичко това в мен е останала утайка от кафе, знам го. Но това е последното ми развлечение.

4
Чета последните писма на велики мъже и крада въздействащи жестове от кафявите вапцани араби от панаирджийските будки. Правя всичко това само временно.

5

1920

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт „За Хе*. Псалм 9“

 

1
Приятели, чуйте, пея ви песента за Хе, тъмнокожата, моя възлюбена за период от шестнайсет месеца до нейното разлагане.

2
Тя не остаряваше, имаше безразборни ръце, продаваше кожата си за чаша чай и самата себе си за камшик! Тя бродеше до капване сред върбите, Хе!

3
Тя се поднасяше като плод, но той не беше приет. На мнозина беше в устите – и те я изплюваха, Хе, Благата! Хе, възлюбената!

4
Тя знаеше какво представлява една жена с мозъка, но не и с коленете. Тя познаваше пътя, където беше светло, с очите, но на тъмно не го познаваше.

5
Нощем бе пълна мизерия, заслепена от суетност, Хе, жените са нощни животни, а тя не беше нощно животно.

6
Тя не бе мъдра като Би** Милата, растението Би, тя непрестанно сновеше напред-назад и сърцето й бе лишено от мисли.

7
Затова тя умря в 5-я месец на 20-та година, тайно и с бърза смърт, докато никой не гледаше, и отмина като облак, за който е казано: никога не го е имало.

1920

 

* Прякор на Хеда Кун, интимна приятелка на младия Брехт (б. пр.).

** Прякор на Паула Банхолцер, първата младежка любов на Брехт, майка на първото му дете, Франк Банхолцер (1919-1943) (б. пр.).

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт, „Песен за майка ми. Псалм 8“

 

1
Вече не си спомням лицето й такова, каквото беше преди да я споходят болките. Тя уморено отмяташе черните коси от изпосталялото чело, още виждам ръката при това движение.

2
Двайсет зими я заплашваха, страданията й бяха легион, смъртта се срамуваше от нея. После тя умря и откриха едно детско тяло.

3
Тя израсна в гората.

4
Тя умря сред видения, които я гледаха прекалено дълго докато умираше – и бяха се втвърдили. Простиха й, че страда, но тя се луташе сред тези видения преди да рухне.

4
Мнозина си тръгват от нас, без да ги задържаме. Казахме им всичко, вече нямаше нищо между тях и нас, лицата ни се втвърдиха при сбогуването. Не казахме обаче важното, а спестихме от необходимото.

5
О, защо не казваме необходимото, щеше да е толкова леко – и ще бъдем прокълнати заради него. Бяха леки думи, непосредствено зад зъбите, изпаднаха при смеха и се задушихме от тях с присвито гърло.

6
Сега майка ми е умряла, вчера, привечер, на 1 май! Вече не можеш да я изровиш с нокти!

1920