vs. archives

Когато Железния ги шиба
Пеят по-гръмко Музите.
Посинените им очи
Кучешки го превъзнасят.
Задникът потръпва от болка
Срамните части – от желание.

1953

След въстанието на 17 юни
Секретарят на Съюза на писателите нареди
Да раздават листовки по Алея Сталин
На които можеше да се прочете, че народът
Е изгубил доверието на правителството
И само с удвоен труд
Можел да си го върне. Няма ли
Да е по-просто правителството
Да разпусне народа и
Да си избере друг?

1953

На стената ми виси японска дърворезба
Маска на зъл демон, покрита със златен лак.
Със съчувствие гледам
Подутите вени на челото, загатващи
Колко усилия коства да си зъл.

1942

По хълмовете се открива злато
По крайбрежието откриват петрол.
По-големи богатства носят сънищата за щастие
Които тук записват върху целулоид.

1942

Градът Холивуд ме научи, че
Раят и Адът
Могат да са един град: за бедните
Раят е Ад.

1942

Всяка сутрин, за да си изкарвам хляба
Отивам на пазара, където изкупуват лъжи.
С надежда
Се нареждам сред продавачите.

1942

Ах, дошло ми е до гуша
Да пазя шугавото си тяло от нищета
Да ям месо, за да не умра
От ден на ден
Прекалено много усилия
И малката печалба
Вечер да не си пукнал
Това не стига

Около 1925

Аз, Томас П., се задължавам
Днес, в пълна дееспособност, с оглед
На състоянието на света и тържествено
Да не си помръдвам пръста.

Господинът, който пробуди сексуалността у майка ми
Не се погрижи, макар и заможен, навреме за аборт
Така че всички задължения – и непреките
От моя страна отпадат.

Изрично не се задължавам да нося на ръце
Сестра си, обесницата
И да шамаросвам
По-малкия си брат.

С настоящото обаче признавам задължението
Чистосърдечно да не изпускам от поглед собствените си интереси
И да копая от време на време прилежно
Дупка за моя ближен.

Обещавам също така смело
Да се противопоставям на закона. И в пълно съзнание
Да си отмъщавам – ако се наложи, кръвопролитно – за всяко сторено добро.

Около 1923

1
Може би изобщо съм пристигнал прекалено късно. Със сигурност и прекалено рано отново ще си тръгна.
До скоро ме разбираше. Стаята е празна, ти си с четиресе години в повече, младостта преминава като лебед по езеро, може би без да го забележат.
Колко е тъжна стаята ми! Тапетите й са плесен, камината й – отчаяние. Не предприемам нищо да я освежа, всичко е временно, няма да продължи дълго. Но треперя от студ.
Може би няма да те видя повече, защото бурите идат, мракът пада – и ето те насред големите снеговалежи! Как възнамеряваш да се качиш ти на Хималаите? Тогава няма да има никакви карти!

2
Болен, с анархия в гърдите, без способност да мразя, държан затворен в покрита с плесен стая, понасям с безразличие докосването на потни ръце. Лежа в мръсно бельо, само ни ръсят със светена вода, револвера под завивката само държи студено!
О, атлетите, понасящи безразличието на света! О, тази сигурност на обичайните видения от Апокалипсиса, що за невинност, колко й завиждам! Как ме презират, изпълващ дрехите си като ракиена пара, аз, самотна гад, паразит, изпълнен с презрение към хората!

1922

Те слизаха от планините огромни, тлъсти и рижи
С железни оръжия в големите лапи
Подобни самите на груби животни
Те пееха, синьото небе ектеше.
Жени с пламтящи коси и чудовищни хълбоци
Яздеха, вкопчени в тлъсти, кротки бикове.
Привечер, когато вятърът свистеше в тъмните върхове на тополите
Вкупом говореха за синьото морето.

В него се дават при медна нова луна като прекалено тежки животни.

Около 1920