vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Чернобил. Едно свидетелство

 

Този текст е посветен на сериала Чернобил (2019), но не е рецензия на филма, а лично свидетелство. Между 1975 и 1984 г. учих в Съветското Средно училище при Посолството на СССР в НРБ в София. Училището продължава да съществува на същото място, по пътя между хотел „Хемус“ и Семинарията, мисля, че като скъпо частно руско училище, но не съм се интересувал. От години не съм минавал оттам, не знам дали Ленин с каскета продължава да маха с ръка от стенописа на плувния басейн на училището, с ведро-макиавелистична усмивка посрещайки децата на буржоазията.

Когато аз учех там, това беше екстериториално образцово съветско училище, в което от чистачките (тьотките) до директора всички бяха руснаци, учебната програма беше руска (съветска). Май имаше двама българи: един техник и шофьора на училищния автобус. Споменавам това, за да обясня защо мога, а не просто искам да свидетелствам за сериала Чернобил като събитие на истината. Не съм проследил официалната руска дискредитация на филма, но мога да си я представя, особено след като го гледах. Аз също имах моите съмнения как западен сериал може да разкаже адекватно това събитие, което е смален модел на (полу)разпада на Съветската империя. Питах се какво ново може да се каже като визия и прозрение след Сталкер (1979) на Тарковски. В този текст свидетелствам, че Чернобил го прави.

На първо място, с уважителен опит за разбиране на обсесията, довела до катастрофата, и впрегната с последни сили при справянето с нея. Руският и съветски волунтаризъм е показан в цялата му чудовищност и героичност, идеща да компенсира липсата на икономически, технологичен и административен капацитет. Гордостта на руснака, наследена и генно манипулирана за създаването на „съветския човек“, не е само имперско-тоталитарна. В отчаяното усилие да не се признае слабостта и да се избегне унижението има достойнство, което Чернобил предава въпреки и с помощта на дистопичното жанрово форматиране на визуализацията на съветския начин на живот. Той е представен убедително от пепелниците до белите ученически престилки на момичетата. Натъртват се наистина стаканите водка, но и Чехов прави това в Иванов (1887) и е критикуван от съвременниците си за безкрайната „безсмислена“ итерация на наливането и пиенето – критикуван от позицията на един предмодерен театър на символично-художественото издигане на действителността.

На второ място, с откритото възхищение от учените, търсещи истината, и миньорите, копаещи под разтопеното ядро да реактора при над 50 градуса. Тези хора за филма са герои, без да го е страх от идеологическата злоупотреба с този героизъм. Обективно волунтаризмът е коренът на злото, довело до катастрофата, и единственият ресурс за справяне с нея в условията на апокалипсис. Но има и емпатия отвъд този социологически анализ – в Чернобил има герои работници и герои учени, абсолютните фигури на модерната западна цивилизация по Юнгер (преди националсоциализма) и Брехт (преди ГДР). Тези фигури остават непокътнати от (полу)разпада на Съветската империя и филмът знае това, еднакво далече както от Путинската, така и от неолибералната пропаганда, които си подават ръка за дискредитацията на реалните герои на модерността.

На трето място, Чернобил успява да намери визуални еквиваленти на вътрешноприсъщата на модерността апокалиптика, която не е снета от (полу)разпада на Съветската империя. Тази източна чудовищна реализация на западния проект на модерността просто стига немислимо по-далече в реализацията на западния проект – и би трябвало да служи за поука за Запада, а не за повод за колониално високомерие и презрение. Дъното на ада е визуализирано в средата на сериала, в 3 серия, представяща разпада приживе на плътта на пожарникарите и инженерите на смяна при взрива. След смъртта им тленните им останки са третирани като ядрен отпадък: опаковани в найлони, поставени в оловни ковчези, залети със саркофаг от бетон.

В смисъла на тези наблюдения и личния ми ученически опит със съветския начин на живот свидетелствам, че сериалът Чернобил е събитие на истината. Уникално в един политически и естетически свят на възтържествувалия глобално капитал, който вече няма нужда от идеология, но продължава с 24-часовия спектакъл-агитпроп, в който неолиберализмът и Путин си подават ръка, за да дискредитират възможността на подобно събитие. Представяйки катастрофата в Чернобил, филмът инсценира един GAU, „възможно най-голямата подлежаща на допускане авария“, както казват немците, взели политическо решение да приключат с атомната енергетика – най-голямата допустима катастрофа за свещения неолиберално-путиновски алианс, в който живеем като реципиенти на правилни и неправилни пари – възможността на истината.

 

 

 

 

 

Берт Брехт „Псалм 2“

 

Никой не знае нищо сигурно.
Те ядат и пият. Те спят и раждат –
Зачеват само смъртни.
Само понякога знаят, че всичко отминава.
Когато са радостни
Те знаят: всичко си отива като пролетния вятър.
Никой не знае дали може да живее вечно.
Когато са уморени
Те знаят: вятъра вечно вее.
Никой не знае дали трябва да живее вечно
Никой не знае нещо сигурно
И ако сутрин си строи сияйни домове
За да живее вечер в тях
Той не знае
Дали вечерта няма тихо да си тръгне
Безмълвно в почуда да си иде
И не знае защо
И не знае улицата
И не знае колко дълго
Никой не знае нещо сигурно.

Около 1918

 

 

 

 

 

Берт Брехт „Любовна песен“

 

Почерпен трябва вече със ракия
Човек пред тялото ти да предстане
Пред даровете ще се олюлее инак
Ще му откажат колената слаби.

О, Ти, щом вятъра във храсталака
Надигне роклята със вихрен плясък
И меките раздрал обвивки
Колèне между колене притискам.

Вечерното небе до козирката те налива
Със течността тъй тъмна, понякога индигова.
И за капак за цапане е тялото ти по бельо
В широко ширнало се бяло легло.

Ливадата не само от пиячката се клати
Когато между колената ти лежа.
А тъмното небе му иде да потъне
Поклащайки се все по-бързо и до дъно.

И меките Ти колена полюлкват
В покоя Твой сърцето лудо
Посред земя и небо се люлеем с Тебечка
Към преизподнята упътени полекичка.

1918

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт „Във моргата той бе служител“

 

Във моргата той бе служител
Бе длъжен да седи в мазето мразовито
И всички трупове да мие от кръвта
Измити да ги тиква във пещта.

От тази пещ не лъха топлина
А мразовит смразяващ студ.
Замръзнат ли добре червата тук
С наслада можеш да се ровиш в тях.

1918

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт „Хорал за големия Баал“

 

Щом в белия скут зрееше Баал
Небето бе вече тъй бледо, голямо
Тъй синьо и голо, неизказано чудно
Такова обичаше Баал – дошъл на белия свят трудно.

Все там си бе небето и в похот, и в грижа
И щом Баал спеше, блажен и без да го вижда –
Нощем то бе виолетово, а Баал пиян.
Набожен сутрин Баал, то с бледокайсиев цвят.

И през кръчмето, болницата, храма
Тътри крак небрежно Баал – и отвиква, ако трябва
Може морен да е Баал – не овесва нос
Баал сваля си небето долу просто.

В гмежта от грешници, изпълнени със срам
целия спокойствие се валя голеничък Баал –
Небето само, но небето винаги
Покриваше му мощно срамотиите.

Залита Баал по земното кълбо пиян
Остава си животно той под купола небе
Небето синьо. Над леглото му – стомана
Дет Жената Свят будува с него.

И Жената Свят, отдаваща се с смях
На оня дето се оставя да го смеле с колената
Даде му тя бесния екстаз, по който той си пада
Но Баал така и не умря – само наблюдаваше.

И като виждаше край Нея само трупове
Похотта на Баал бе двойно повече.
Има място, вика Баал, само не се бутайте
Има място, вика Баал, на тая в скута.

Господ има ли или пък няма
Все тая е на Баал, докат го има Баал.
Ала с туй за Баал шега не бива –
Има ли или пък няма вино.

Дава ли жената всичко, вика Баал
Заебете я, че друго вече няма тя!
От съперници мъже не се боете
Но самия Баал дори бои се от дете.

Все за нещо хубав е всеки порок –
Само извършителят, тъй вика Баал, не е.
Пороците са туй, което иска ни се –
Изберете два, единия ще дойде в повече.

По-малко мързел – инак няма кеф!
Каквото искаш, вика Баал, каквото трябва е.
По-добре, тъй вика Баал, сери
Вместо да не правиш нищо!

Не бъдете толкоз мързеливи и разнежени
Че насладата тъй лесна работа не е!
Яки членове са нужни, опит също
И понякога ти пречи тлъстото шкембе.

Трябва да си силен, че похотта те прави слаб
Прецака ли се нещо – радвай се и на провала!
Квото и да прави, остава вечно млад
Който всяка вечер сам на себе си посяга.

И щом строшил е нещо Баал
Да види как изглежда вътре –
Жалко е, но също е майтап
И звезден миг за Баал, сводобен твърде.

И нека да е мръсотия вътре – негова сега
От край до край, отгоре със черешката е тя
И Баал е влюбен в нея, пада си по своята звезда –
Че друга и без друго няма Баал.

Премигва Баал нагоре – най-тлъсти лешояди
На звездното небе очакват неговия труп.
Понякога се прави на умрял – и щом се спусне някой
Баал хапва лешояд безмълвно за закуска.

Под мрачните звезди, в долина на плача
Пасе си Баал, помлясквайки с наслада.
Ако опасана е тя, тогава Баал си пее
Вдън вековечната гора приспивна песен.

И щом надолу тъмен скут завлачи Баал
Какво света е още? Сит е Баал.
Тъй много под клепача Баал небе събрал е
Че мъртъв има си достатъчно небе.