И през кръчмето, болницата, храма
Тътри крак небрежно Баал – и отвиква, ако трябва
Може морен да е Баал – не овесва нос
Баал сваля си небето долу просто.
В гмежта от грешници, изпълнени със срам
целия спокойствие се валя голеничък Баал –
Небето само, но небето винаги
Покриваше му мощно срамотиите.
В гмежта от грешници, изпълнени със срам
целия спокойствие се валя голеничък Баал –
Небето само, но небето винаги
Покриваше му мощно срамотиите.
И през кръчмето, болницата, храма
Тътри крак небрежно Баал – и отвиква, ако трябва
Може морен да е Баал – не овесва нос
Баал сваля си небето долу просто.
Все там си бе небето и в похот, и в грижа
И щом Баал спеше, блажен и без да го вижда –
Нощем то бе виолетово, а Баал пиян.
Набожен сутрин Баал, а то с кайсиев цвят.
От крясък на петел до полунощ
Скубят като бесни лешоядите самотното дърво.
Толкова криле смрачават небето, че часове наред не вижда слънце.
Свисти пространството от стоманени криле.
И шибащите криле, надвиснали над него
Съсичат главоломно треперещото тяло, разпарчетосват крайници и цветни пъпки.
Когато удар на криле се врязва в клоните
Разкъсва кората му, изпокъсва короната
То стои клечащо и превито
Запуснато кървящо насечено раздърпано
От стоманен замах като фучащи мечове
Олюляващо се, мрачно насред унесената тясна нивица.
Душащите криле с такава сила впиват се в проскубаните клони
Че то тресящо се допитва до корените си дали ще го държат –
И коренът разтриса се дълбоко, чак в недрата, дълбоко под земята
Но то притиска здраво тяло към земята, изложено и беззащитно към небето –
То опира се и устоява право.
Навярно то сънува пладне, вечер, полунощ – всичко в мрачен сън.
Но то стои, навярно с мъка устоява под чудовищния хрясък
С мъка олюлявайки се вдига високо горе разранено чело –
Хулеше то нощем с пълен глас отрудените лешояди, подиграваше им се на всички.
Ала лешоядите поклащаха се уморено в лунната светлина, изпълвайки пространството с железен крясък.
И пак свистят потрепвайки крилете – дървото забелязва може би
Как лешоядите се ужасяват от безсмъртието му.
О, то разпъваше с ликуване далече клоните си, далече, че падаше пролетна нощ.
Да, сега от умора налегнат е този смъртен народ, а дървото ще цъфти насечено, оскубано
Днес искаше да разцъфти – и дървото прихна в смях.
Ала лешоядите се поклащаха по-уморено в лунната светлина, изпълвайки пространството с железен крясък.
Те чуваха как то се смее тихичко – а не простенва – във съня си.
На сутринта те щяха да се чудят като видят как великолепно и свободно то цъфти…
Натежаваха перата им, тъга налягаше ги и умора
Тежко се надигаха в небето и падаха връхлитайки оловнотежко
Върху израненото дърво – а то превърна се в железен хълм.
Защото те клечаха скупчени в съня си върху всеки клон
Вкопчили в съня си смъртноуморени нокти
В клони издънки пъпки.
Огънали криле като железни щитове
Покриха те от горе до долу учуденото дърво със стоманени пера.
Потрепвайки от уморено бреме –
Дървото не пророни звук.
От полунощ до крясък на петел едва
Дремещите лешояди клечат с потръпващи криле и понякога с пресипнал крясък
Угрижено върху стенещото дърво.
Ноктите са изтъпени, изгнили са крилете –
И те сънуват, че дървото е безсмъртно.
Когато те в червеното на утрото, реейки се с болка,
Сънени в дрезгавината на пролетната сутрин се надигат
Уморените криле изпълват въздуха с железни остриета
И съглеждат отвисоко като нечиста сила, призрачно съновидение –
Долу дървото,
Дървото умряло.
1917
vs. archives 