Роберто Боланьо „Този пустинен пейзаж“
този пустинен пейзаж, където поетите четат самите себе си, защото няма кой друг да ги чете, а бюрократите не спират да говорят за литературни награди
този пустинен пейзаж, където поетите четат самите себе си, защото няма кой друг да ги чете, а бюрократите не спират да говорят за литературни награди
Нищо ненадейно не е вече неоспоримо нищо
достойно нищо за дивене откакто Зевс на Олимпийците бащата
от пладнето направи нощ като сиянието на светлината
на слънцето съкри и блед захлас налегна хората
от този час възможно всичко стана достойно за доверие
сред човеците в почуда не изпада вече никой
щом види сухоземни твари с делфини да разменят паша
в морето и ревящите вълни са по-желани за родените
на суша за обитателите морски обраслите с дървета планини