vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Роберто Боланьо „Водни лилии“

 

Думата Винаги бързо слиза от експресен влак наречен детко прекрасна обичам те-детко прекрасна обичам те-детко прекрасна обичам те дълго след това остава само луната силуетът на мост и дълбоката тишина която предшества дерайлиранията

вали безкрай вътре в роман със сиви корици но ако отворя прозореца в спалнята ми ще влезе не само хладният бриз но и прашец и ще видя птици припичащи се на слънце върху електрическите жици и дърветата въпреки това вали вътре в този роман и мъж се отдалечава на бегом от група бунгала по-бърз от бриза и от влаковете и пролетта

луд шапкарю никога няма последни думи нито последни болести научи се да разчиташ барикадите в лицата на децата луд шапкарю

 

 

 

 

 

Реклами

Роберто Боланьо „Отново видях баща ми“

 

За Леон Боланьо

Историята започва с пристигането на шестия болен,
мъж превалил шейсетте, сам, с огромни бакембарди,
с транзисторче и един-два романа от онези
дето пишеше Лафуенте Естефания.
Петимата, които вече бяхме в стаята, се бяхме сприятелили,
ще рече, шегувахме се един с друг и познавахме
истинските симптоми на смъртта,
макар че сега вече не съм толкова сигурен.
Шестият, моят баща, пристигна безшумно
и през цялото време, докато беше в стаята ни
почти не продума на никого.
Въпреки това една нощ, когато един от болните умираше
(Рафаел от легло № 4)
той беше този, който стана и извика сестрите.
Ние бяхме вцепенени от страх.
И баща ми накара сестрите да дойдат и спаси болния
от легло № 4
и после отново заспа
без да му отдава никакво значение.
После, не знам защо, го преместиха в друга стая.
Рафаел го пратиха да умира вкъщи, други двама
ги изписаха.
А баща ми отново го видях днес.
Като мен, продължава да лежи в болницата.
Чете каубойските си романи и куца с левия крак.
Лицето му е ужасно сбръчкано.
Все още е неразделен с червеното транзисторче.
Кашля малко повече отпреди и не отдава особено значение на нещата.
Днес бяхме заедно в заличката, той с романа си
а аз с книга на Уилям Блейк.
Навън бавно се сверчеряваше и потокът коли бе като поток от кошмари.
Аз не спирах да мисля за баща си отново и отново,
докато той стана, каза нещо
с ракиджийския си глас
което не разбрах
и запали осветлението.
Това бе всичко. Той запали осветлението и продължи да чете.
Безкрайни прерии и каубои с верни сърца.
Навън над Монте Кармело висеше пълната луна.

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Свечеряването“

 

Това свечеряване видя бащата на Лиза да слиза
надолу
към Мексико Сити.
Това свечеряване видя баща ми да си слага ръкавиците
преди последния си боксов мач.
Това свечеряване видя бащата на Каролина
победен и болен след войната. Същото
свечеряване без ръце
и устни
тънки като стон.
Което видя бащата на Лола да работи в една
фабрика в Билбао и което видя
бащата на Èдна да търси точните
думи на молитвата си.
Това невероятно свечеряване!
Което съзря бащата на Дженифър
на кораб в Тихия океан
през Втората световна война
и което съзря бащата на Маргарита
на излизане от кръчма
без име.
Това смело и трепетно свечеряване – неразделно! –
като стрела изстреляна в сърцето.

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Възкресение каза пътникът“

 

Възкресение каза пътникът в хана, може би арабин
или южноамериканец
и заспа до огъня.
В огъня пращяха Арнолфини –
следа във водата прекосяваща полята и дъждовете,
периодите на оплождане и жетва, историята
е неуловима
но понякога тайнството пада в сънищата ни
като птица в скута на момиченце.
Семейство Арнолфини, любов моя, възкресението
каза пътникът,
времето ни няма край.

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Полицаи“

 

Ромео и Жулиета в една полицейска държава
Цялата Данте цялата Бокачо цялата Ариосто
Марлоу в една полицейска държава
Скритият блясък на Веласкес
Водно пустинно дървесно въздушно тялото ми в една система
от районни управления и патрулки и радиото
в полунощ
само повтаря че нещо не е наред в Пети район
между улиците Оспитал и Дел Кармен
блокирайте Йерусалим, изхвърлете негрите
от бар Йерусалим!
И между рибарските магазини и плод
и зеленчуците и месарските магазини
се разхождат раменете и колената на полицаите
Въоръжени до зъби или голи
те са единствените способни да гледат
сякаш само те имат очи
единствените които ще могат да ни разпознаят
отвъд всеки жест –
обездвижена в хватка ръка сочеща
нещо което вече няма значение