vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Роберто Боланьо „Романът-сняг“

 

Моите литературни трудове 10 април 1980. Обсебен
от крака в спални където всичко е женствено
дори самият аз убиец на една атмосфера от кутии и мумифицирани
копои. Не писане в каданса на дните ми
без пари, без любов, нито погледи; само признания
тъмни спални където съм коприненият чорап
обкръжен от канарчета и лунни секири. Въпреки това
когато мога да говоря казвам пиши забавни неща
нещо интересно за хората. Абстрактни пиана
в засадите на тишината, собствената ми онемялост
която обкръжава писането. Може би само този слепец,
пристигащ на гара където „талантът ми“
да може да се изрази от възпламеняеми останки
моят собствен врат в романа-сняг.

 

 

 

 

 

 

 

Реклами

Роберто Боланьо „Докато слушам Телониъс Монк“

 

Тези неща ме убиват:

Мълчанието ти. Очите ти изпълнени с оправдана ненавист.
Сплетените ти ръчички. Мокрите ти коси.
Очите ти които се затварят на забавен кадър и завинаги.
О, твоите устни на Чешърски котарак. И последните знаци във
въздуха, които ти, любима моя, конструираш с ръцете си.
Ме убиват.

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Спътници в пътя“

 

На Рикардо Паское

Обичаното от нас се променя. Понякога
очите ни вече не виждат блясъка,
но блясъка продължава да е там. Знаем
че нито думите нито делата които
всекидневно ни износват ще могат да ни послужат
за да продължим напред, когато красивите пътнички
са си отишли и ако се вгледаме в дните
само ще видим петна, оставящи следа
на празнота по клепачите на сънения.
И не е моментът да мислим например за тези
които стават в 5 сутринта
за да бъдат експлоатирани във фабриките, а по-скоро
за това че и приятелите са се почувствали сами.
Всички правим любов, в спалните на всички
слага отпечатъка си невежеството, нашата тъмнина
която мърмори и ръмжи, недвижната ни светлина която говори
насън. Извън нашите зони вали
и също в душата на този, който е тъжен,
и все не намираме начина да свържем двете гори.
Двете гори изпълнени с движение.
Любовта и нейното отсъствие ни карат да виждаме всички
приключения от един невероятно висок
прозорец, почти на върха на небостъргач от малки
хладни неща, които замръзват в паметта.
Добре е това здание да съществува и е добре
да гледаме през този прозорец объркани между
нашата лична тъга и шемета.
Но музеите обикновено са ужасни
и трудно съвместими с красивите пътнички.
Нямаме нищо, всичко свършва. Нищо не остава освен
нашата нежност. Този произволен пожар – начин
да умреш в една вселена която никога не умира (да видим
дали ще ме разбереш). Знаем че думите могат
да бъдат променени, паметта също не е редица
от стари картини. Любовта и нейното отсъствие, понякога
по-изпълнено с любов от самата любов, ни връща нашите
тела. Обичаното тъй силно само се променя,
блясъкът продължава, ние също
трябва да се променим и да продължим като птиците
във ветровете от Север и Юг.
Нищо не остава, но може би нежността ни вече бе там,
преди илюзията за празнота, може би нашите
противоречия са като луни към края
на нощта, може би красивата пътничка не е
още много далече и ако се затичаш ще я достигнеш –
отчаяна – щастливо, една минута или няколко дни
или цял годишен сезон, да споделиш
с нея свободно пътя, без да има
смърт в това стихотворение за теб, нито в теб, нито в нея.

Барселона, август 1978