vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Роберто Боланьо „Тогава ми се присъни“

 

Тогава ми се присъни, че посещавам хасиендата на Алонсо де Ерсиля. Бях на шейсет и бях разпарчетосан от болестта (буквално са разпадах на парчета). Ерсиля беше към деведесет и агонизираше в огромно легло с балдахин. Старецът ме гледаше с презрение и после ми поиска чаша ракия. Аз търсех неуморно ракията, но откривах само амуниция за езда.

 

 

 

 

 

Реклами

Роберто Боланьо „Спомням си го“

 

Спомням си го.
И аз преживях
Онзи миг
Единствен по рода си
На двайсет
Някъде в Южното
Полукълбо.
Стихотворението
С щипците
Увиснали
В ледения
Въздух.
Студ и страх
Но не
Защото мигът
Сам по себе си
Ни ужаси.
Величието
Не ужасява
Само преминава
Покрай нас.
Студ и страх
Защото бяхме такива
Само млади
И нямахме нищо
Освен нашия
Кураж
И хумора ни.
Относителни стойости
Нищожна опора
В мигновената
Антарктида
На стихотворението.
И си помислихме
Или поне
Аз си помислих
Че от онази
Кутия
От грешки и случайности
Няма да излезем
Живи.
И така премина
Тоталността
На мига
Неговите реални
Фрагменти.
И сега
Само си спомням
Парата
От устите ни
И топлината
На очите ни
И на нашите сърца.
И не успявам
Да разбера
Какво се случи.

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Сънувах, че съм на осемнайсет“

 

Сънувах, че съм на осемнайсет и виждам най-добрия си тогавашен приятел, който също беше на осемнайсет, да правят секс с Уолт Уитман. Правеха го в кресло, докато съзерцаваха необузданото свечеряване над Чивитавекия.

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Сънувах, че съм на петнайсет“

 

Сънувах, че съм на петнайсет и че наистина напускам Южното полукълбо. Като пъхах в раницата си единствената книга, която имах (Трилсе на Валехо), тя лумваше. Беше седем вечерта и аз хвърлях овъглената си раницата през прозореза.

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Сънувах, че трупът се връща в Обетованата земя“

 

Сънувах, че трупът се връща в Обетованата земя, яхнал Легион Механични Бикове.

 

 

 

Роберто Боланьо „Сестро на свирепата ни памет“

 

Сестро на свирепата ни памет,
за смелостта е по-добре да не се говори.
Който съумя да победи страха
стана смел завинаги.
Затова нека танцуваме, докато минава нощта
като гигантска кутия от обувки
над морските скали и терасата,
в някоя гънка на реалността, на възможното
където не е изключение някой да е мил.
Нека танцуваме в несигурното отражение
на латиноамериканските детективи,
дъждовна локва, в която се отразяват лицата ни
на всеки десет години.

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Докато четях стихотворения в един парк срещу бензиностанция“

 

Открих книгата ти и я откраднах. Аз, смаян, аз, плувнал в пот и мечтаещ, смаян над една върба, изплювам стихотворенията ти, написани на английски или пък френски, отде да знам. Открих едно разлагащо се слънце, крило в кафето ми, коприна под леглото ми. Помня те в пустинята гол и с картечница. И на изгорялото ти чело сияеше като лайна от злато надеждата.

Хе, хе, Детски Капитализъм.

Зеленочерни поля на Забравата, с кипариси

и евкалипти, жълти пътища

които отвеждат на никъде

ако изобщо става дума за отвеждане, ако за пеене

на детски саги –

с бомбето на Оливър Туист, с баретата на Че
Гевара, нахлузена до носа –

става дума. Ама не,

нищо подобно.

Хи, хи, Младежки Капитализъм

(Домът на Ножицата)

Сега аз ли съм?

Изправих се на върха на кратуна за мате, рецитирайки

откъси от „Одата за хипотенузата Кармен Ласо“

Пих царевична ракия от кожен мех с щампа
с образа на дванайсетте приятели.

И пътувах по любовните морета

И си затворих човката на момченце

Осемнайсет априли, литератор по фанелка

наблюдаващ детето сополанко.

Аз бях самотен и бароков сопол

върху огромна стена.

Открих книгата ти и я откраднах. На хоризонта сините петна на полицията са обещания за Bluebirds, за цивилизовани пролети.
Живей щастлив. Живей щастлив.