vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Роберто Боланьо „Поканен на банкета на живота“

 

Буржоата от едната страна, пролетариите и селяните от другата (от коя?)
Поканен на банкета на живота
Ония с яките ташаци до буржоата, Калинка рамо до рамо с живота.

Жената отдолу
Поета отгоре
прилепнал потящ се галещ
крака гърди коремче невероятни
Несравнима Путка Лето 2000:
глад на земята
десни горили, фашизъм, огън
двете враждуващи класи могат да потънат
спомнете си робите срещу патрициите – космическа пепел.
Вече прецака всичко, човече.

Ужас, минава бяла кола, ужас
от колата слиза жена,
пишка в канавката,
можеш да усетиш угасналия мотор,
шума на тревата.
Жената поглежда синьото небе и изчезва.

Иде ми да кажа Карлос Песоа Вèлис е Чили.
Живее на планинския хребет.
Водолаз е, живее в морето.
Лети като ангелче от ониа прощавания с ангелчета
на Виолета Пара.

Но не е истина.
Към този момент от Песоа само остават стихотворения и разкази
и мостове, прехвърлени към други мостове.
„Великият Кръстопът На Чилийската Литература“

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Седнали на вълнолома под крановете“

 

Тайнството започва в привидния край на всички пътища.
Адолфо Есте и Филидор Лагос

Този който клати с глава ухилен и крои гадории
Паника щом си спомни миналото
Талкауано Валпараисо Икике, пристанища от миналото
Този който си завира ръката в устата пред изумените деца
Децата се връщат у дома със сладолед в ръка

Тайнствени разговори на границата
Чилийци на път отчаяно празен стомах
на границата
Баобаби на границата
Чилийски младежи спят под сянката на баобабите

Месец по-късно една улица и дебели жени миещи тротоара
Таванска тераса, много тавански тераси и деца, играещи с камъни

Нощем светкавиците озаряват града
Сутрин гръмотевиците го разстрисат
Знам, че всичко е кристално ясно

Рецепционистът ми връчва виолетов ключ
отварям вратата на стаята си и порокът седи на леглото
Или си мие лицето в ужасяващата баня
или прави чук-чук с кокалчетата на пръстите
по скуловата ми дъга

На разсъмване като виждам падналите дървета не разбирам
как може да стават тези неща
Кучки раждащи котета в брачни легла
Книги на Киплинг опикани от някой луд читател
Булевардите покрити с тиня листа корени
малки птици и обувки

Не разбирам старата Лилиян как продава картините
на сина си невидимия и рецитира поеми
чиито главни действащи лица обичат и умират в епохата
на Максимилиан и Хуарес или пък са крави и котки

Понякога си мисля че не всичко е ясно
Понякога си мисля че има невидими течения
като сина на Лилиян

Паника щом си спомни миналото
Паника щом си спомни миналото
Това е затвор и това е журналистическа готика
(разхлабени вратовръзки, цигари)
и в най-тъмния ъгъл невинният съзерцава
как се процежда слънцето през странната капандура

Стените украсени от мъжествени жени
Портрети на женени полицаи на стените украсени
с откачени жени
И графит в подкрепа на вярата
„тук беше отчето франсиско вервайте“

И не вярват онези поглъщащи три хотдога
и бутилка бира
в пет следобед

Вадещите бележник и играещите на кръстечета и нули
или на точки и чертички или пишещите разказ
Как пък ще вярват тъкмо журналистите!

И пироманът ръкомаха
все едно иска да обясни всичко
Но не е Панюрж още по-малко
Още по-малко затворът бароков университет
или инфанта кракоразкрачена гледаща филма

О невероятната ми епоха
в която ежедневното се съвкупява
с трагичното

Почукват три пъти и съпругът нарежда
сложи си пеньоар и излез да отвориш
Съпругата надава ужасена вик

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Последният дивак“

 

1
Излязох от късната прожекция на празните улици. Скелетът
мина край мен, треперещ, увиснал на задницата
на боклуджийски камион. Големи жълти шапки
скриваха лицата на боклуджиите, но дори и така ми се стори познат:
един стар приятел. Ето ни! казах си
поне двеста пъти
докато камионът изчезна зад ъгъла.

2
Нямаше къде да ида. Дълго време
бродих в околностите на киното
търсех отворено кафене, някой бар.
Всичко беше затворено, врати и решетки, но
най-странното беше, че сградите изглеждаха празни, сякаш
хората вече не живееха там. Нямах какво да правя
освен да обикалям и да си спомням
но дори паметта започна да ми изневерява.

3
Видях себе си като „Последния дивак“, яхнал
бял мотор, да прекосявам пътищата
на Долна Калифорния. Отляво морето, отдясно морето
по средата пътят, изпълнен с образи, които малко по малко
изтляваха. Ще остане ли кутията накрая празна?
Ще изчезне ли накрая моторът заедно с облаците?
Ще се слеят ли накрая Долна Калифорния и „Последният дивак“
с Вселената, с Нищото.

4
Стори ми се познат: под жълтата шапка на боклуджия един приятел
от младежките години. Никога не стоеше мирен. Никога не оставаше дълго в един
регистър. За тъмните му очи поетите казваха: като две хвърчила са
виснали над града. Несъмнено най-смелият. И очите му
като две черни хвърчила в черната нощ. Увиснал
на задницата на камиона, скелетът танцуваше в такт с песента на нашата
младост. Скелетът танцуваше с хвърчилата и сенките.

5
Улиците бяха празни. Зъзнех и в мозъка ми се сменяха
сцените от Последният дивак. Екшън с уловка:
всичко се случваше само привидно. Всъщност: тиха долина
вкаменена, на завет от вятъра и историята. Моторите, огънят
на картечниците, саботажите, 300-та мъртви терористи всъщност
бяха направени от вещество, по-летливо от сънищата. Блясък
видян и невидян. Видяно и невидяно око. Докато екранът
избеля отново и излязох на улицата.

6
Околностите на киното, сградите, дърветата, пощенските кутии
решетките на канализацията – всичко изглеждаше по-голямо отпреди
филма. Сводовете на колонадите бяха като улици, виснали във въздуха.
Нима бях излязъл от замръзнал филм и влязъл в град
на гиганти? За миг ми се стори, че обемите и перспективите
полудяваха. Една естествена лудост. Без актьори. Дори дрехите ми
бяха претърпели някаква смяна на декора! Треперейки, пъхнах ръце
в джобовете на черното си яке и продължих нататък.

7
Последвах следата на боклуджийските камиони, без да съм наясно
какво очаквах да открия. Всички булеварди
се вливаха в Олимпийски стадион с колосални размери.
Олимпийски стадион, изрисуван в празнотата на вселената.
Спомних си за нощи без звезди, очите на една мексиканка, младеж
с гол торс и нож. Намирам се на място, където се вижда
само с връхчетата на пръстите, помислих си.
Тук няма никой.

8
Бях отишъл да гледам Последният дивак и като излязох от киното
нямаше къде да отида. По някакъв начин аз бях
героят на филма и черният ми мотор ме отвеждаше
направо към разрушението. Без повече луни, отразявани
във витрините, без повече боклуджийски камиони, без повече
изчезнали. Бях видял смъртта да се съвкупява със съня
и сега бях пресъхнал.

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Последният дивак“ 8

 

8
Бях отишъл да гледам Последният дивак и като излязох от киното
нямаше къде да отида. По някакъв начин аз бях
героят на филма и черният ми мотор ме отвеждаше
директно към разрушението. Без повече луни, отразявани
във витрините, без повече боклуджийски камиони, без повече
изчезнали. Бях видял смъртта да се съвкупява със съня
и сега бях пресъхнал.

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Последният дивак“ 7

 

7
Последвах следата на боклуджийските камиони, без да съм наясно
какво очаквах да открия. Всички булеварди
се вливаха в Олимпийски стадион с колосални размери.
Олимпийски стадион, изрисуван в празнотата на вселената.
Спомних си за нощи без звезди, очите на една мексиканка, младеж
с гол торс и нож. Намирам се на място, където само
виждаш с връхчетата на пръстите, помислих си.
Тук няма никой.

 

(to be continued)

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Последният дивак“ 6

 

6
Околностите на киното, сградите, дърветата, пощенските кутии
решетките на канализацията – всичко изглеждаше по-голямо отпреди
филма. Сводовете на колонадите бяха като улици, виснали във въздуха.
Нима бях излязъл от замръзнал филм и влязъл в град
на гиганти? За миг ми се стори, че обемите и перспективите
полудяваха. Една естествена лудост. Без актьори. Дори дрехите ми
бяха претърпели някаква смяна на декора! Треперейки, пъхнах ръце
в джобовете на черното си яке и продължих нататък.

 

(to be continued)

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Последният дивак“ 5

 

5

Улиците бяха празни. Мръзнех и в мозъка ми се сменяха
сцените от Последният дивак. Екшън с уловка:
всичко се случваше само привидно. Всъщност: тиха долина
вкаменена, на завет от вятъра и историята. Моторите, огънят
от картечниците, саботажите, 300-та мъртви терористи всъщност
бяха направени от вещество, по-летливо от сънищата. Блясък
видян и невидян. Видяно и невидяно око. Докато екранът
избеля отново и излязох на улицата.

 

(to be continued)

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Последният дивак“ 4

 

4
Стори ми се познат: под жълтата шапка на боклуджия един приятел
от младежките години. Никога не стоеше мирен. Никога не оставаше дълго в един
регистър. За тъмните му очи поетите казваха: като две хвърчила са
виснали над града. Несъмнено най-смелият. И очите му
като две черни хвърчила в черната нощ. Увиснал
на задницата на камиона, скелетът танцуваше в такт с текста на нашата
младост. Скелетът танцуваше с хвърчилата и сенките.

 

(to be continued)

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Последният дивак“ 3

 

3

Видях себе си като „Последния дивак“, яхнал
бял мотор, да прекосявам пътищата
на Долна Калифорниа. Отляво морето, отдясно морето
по средата пътят, изпълнен с образи, които малко по малко
изтляваха. Ще остане ли кутията накрая празна?
Ще изчезне ли накрая моторът заедно с облаците?
Ще се слеят ли накрая Долна Калифорния и „Последният дивак“
с Вселената, с Нищото.

 

(to be continued)

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Последният дивак“ 2

 

2
Нямаше къде да ида. Дълго време
бродих в околностите на киното
като търсех отворено кафене, някой бар.
Всичко беше затворено, врати и решетки, но
най-странното беше, че сградите изглеждаха празни, сякаш
хората вече не живееха там. Нямах какво да правя
освен да обикалям и да си спомням
но дори паметта започна да ми изневерява.

 

(to be continued)