Онази премигваща граници се нарича Съдба
но аз й викам Откачено Момиченце
Онази която препуска стремглаво по линиите на ръката ми
се нарича Разрушение
но аз й викам Тихата Стъпчица.
Avui i sempre,
amics*.
*Сега и винаги, приятели (катал.) (б. пр.)
Живей времето си
но кое е времето ти времето
на живота в ъгъла заврян от странни светлини
времето на съня натежал от момчета времето
на самотата в месарски магазин времето на олигавените гърди
червената шия живей времето си скъпа
но при какви условия но върху колко
трупа но насред каква война на колко впечатления
в стълкновение (отде се взе толкова красива не знам не знам
не знам) живей времето си скъпа
нека светлините се запалят нежно за теб
сънищата да измислят герои с бузи бели
от щастие самотата да е за теб любовно
упражнение да се съвкупяваш веднъж седмично поне
и времето ти да се удължава като бамбукова пръчка
по гръбначния стълб на любимия
приятно е да можеш да се вкопчиш в нещо
просто и реално
като да ти липсва някой.
Франк О’Хара
Слушам Барни Кесел
и пуша пуша пуша и пия чай
и правя опит да си направя препечени филийки
с масло и мармалад
но откривам че нямам хляб и
вече минава полунощ
и единственото което има за ядене
е почти пълна бутилка
с пилешки бульон купен тази
сутрин пет яйца и малко
грозде и Барни Кесел свири
на китара приклещен между
чука и оголен ел. ключ
мисля че ще спретна нещо с бульона и
после ще се завра в леглото
да препрочитам Изобретението на Морел
и да мисля за някое русо момиче
докато се унеса и
почна да сънувам.
Има дни, в които виждам в лицето ти
лицето на баща ми, който казват
приличал на баща си
Погледът на Леон Боланьо се явява в твоите
полуотворени очи
особено когато излизаме на разходка
и хората те поздравяват със сърдечни жестове
В други случаи мисля, че не е така: тази челюст
на борец, тази пепеляво руса коса
предразположеността към празнуване и хаос само препращат
към жаравата на собствената ми носталгия
И все пак приличаш на него: особено
през тези януарски дни
когато излизаме на разходка хванати за ръка
насред една крехка и настойчива светлина
Родих се в Чили през 1953-та и живях в няколко и
различни домове.
После дойдоха приятелите нарисувани от Посада
и най-прозрачната област в света
нарисувана от стар и класически мексикански художник
от 19 век чието име успях
напълно да забравя.
Между единия край и другия виждам само
собственото си лице
което излиза и влиза от огледалото
неколкократно.
Като във филм на ужасите.
Знаеш ли какво имам предвид?
Онези на които викахме психария.
Килватер от медицински сестри подема пътя за вкъщи. Защитен
от слънчевите си очила наблюдавам постъпателно възвратното им движение.
Те са защитени от здрача.
Килватер от медицински сестри и килватер от скорпиони.
Постъпателно възвратно.
В седем вечерта? В осем
вечерта?
Понякога някоя вдига ръка за поздрав. После стига
до колата си, без да се обръща, и изчезва
защитена от здрача, както аз от слънчевите си очила.
Между двете незащитености – съдината на По.
Вазата без дъно, съдържаща всички здрачавания
всички тъмни очила, всички
болници.
Две тела в един спален чувал
Сякаш мастурбира какавида.
Студена пролетна сутрин близо до морето.
Без гърчене, галейки доколкото може
Ръце, подмишници, меки космати бедра.
Нейните не толкова.
После ще пишеш с усмивка и сам
В бар на магистралата
За Кастелдефелс.
Старият момент, наречен „Не, пич“.
Смеят се трубадурите в двора на кръчмата
Мулето на Джираут де Борнел Тъмната поезия
и ясната поезия Разказват че един изключителен каталунец…
Луната… Ясните устни на едно дете казващо на латински
че те обича Всичко тъй далеч и тъй присъстващо
Няма да ни издадат книги нито ще включат образци
на нашето изкуство в антологиите си (Ще плагиатстват
стиховете ми докато бачкам в Европа)
Сянка от стари разрушения Смеха на хугларите
изчезнали Луната в нарастваща фаза
Завъртане на 75 градуса по посока
Верността на думите ти
vs. archives 