vs. archives

Къде са мъртвите?
Разхождат се.
Разхождат се по стари улици като говорят
на смътния микенски на сънищата.
Като говорят за други епохи.
Като говорят за чужди заслуги.
Къде са мъртвите?
Разхождат се
по градове, които разпознаваш
в кошмарите на първите нощи
на зимата.
Мъртвият ми говори за баща си.
Казва, че бил добър, много по-добър от него.
Знам, че това не е вярно.
Но по някакъв начин разбирам.
Напуснал съм хаотичния дом
изпратен може би да напазарувам нещо.
И изведнъж се оказвам на разходка с мъртвия
до място наречено
короната на залеза.
Знам, че скоро всичко ще свърши.
И говорещият на микенски
ще изчезна зад буря
или болка в очите.
Знам също
че тези чужди заслуги
тези зимни носталгии
са само разходка, нищо повече от разходка.
И че там обитават тези атлети на залеза.
Треперещите скелети.
Еквилибристите на морала.

Очите на Моктесума, непроницаеми. Вратът на Моктесума, увиснал над повърхността на басейна. Придворните (или може би не бяха придворни), които се смеят и разговарят, докато с всички сили се опитват да игнорират онова, което вижда императорът. Ятата птици и облаци, които се смесват в дъното. Цветът на камъните на басейна, със сигурност най-тъжният цвят, който видях по време на нашите експедиции, сравним единствено с цвета на някои погледи – работници в коридорите – които вече не си спомням, но които със сигурност съществуваха.

В Пети район с латиносите:
Още ли четеш хугларите? Да
Искам да кажа: опитвам се да сънувам
замъци и пазари Такива неща
за да се върна после в стаята си и да спя
Нямо лошо в това
Живот изчезнал отдавна
В баровете на Пети район
смълчани хора с ръце
в джобовете И светкавиците

Какво усещаш, кажи какво усещаш
когато птиците се изгубват в червеното
и ти си се опрял на стена, панталоните
разнищени, косите разрошени все едно току-що
си убил някой президент.
Какво усещаш в почти червения час
в часа агитпроп, ботуши потъващи
в снега на булевард
където никой не те познава.
Език раздвоен от умението да си сам и образи
влачени от съдбата (тъй приятна)
някъде отвъд хълмовете.
Кажи ми какво чувстваш и какъв е цветът, който
придобиват тогава забележителните ти очи.

Това момиченце вече не спи:
безсъницата й е бяла птица
болезнено блъскаща се в прозорците
неспособна да живее през зимата,
неин си начин да се реши
заключена в тоалетните.
Братото и аз галим кожата й на праскова:
– Какво правиш през нощта?
– Мисля, че плача

Мексико Сити, ноември 1975

Тринайсет или четиринайсет души в районното.
Чакат да ги повикат.
Седнали на дървени столове
говорят, някои се прозавят
един плаче, повече от един
запазва мълчание.
Нито цветя край потока нито бледи
сринати статуи – челюстите
на времето не им отпускат
метафори. Може би символи
но разтворени в други образи
в шума на оцеляването.
Смели и страхливи, те чакат.
Смеят се, правят мръсни шеги.
Полицаите – с нашите очи –
ги наблюдават.
Сред зъбните колела на идентификацията
те се държат като детронирани крале
банкрутирали сводници.
В несполуката са стоици
и не дотам умни
а несполуката е всекидневие.
Сега чакат да ги повикат.
Не могат да пушат.
Тринайсетина или четиринайсетина са, някои
хванати на местопрестъплението.
По примирен начин
всички се разкайват.
Въздухът, който им позволява
да дишат и да продължават да са живи
също се разкайва.
Навън е студ, голям студ
но това тях не ги касае.

Черната кола изчезва
зад завоя на битието. Аз
се появявам на еспланадата:
всички ще умрат, казва старецът
опрял се на фасадата.
Не ми разказвай повече истории:
моят път е пътят
на снега, не да изглеждам
по-висок, по-хубав, по-добре.
Умря Белтран Моралес
или така казват, умря
Хуан Луис Мартинес
Родриго Лира се самоуби.
Умря Филип. К. Дик
и вече имаме нужда само
от стриктно необходимото.
Ела, заври се в леглото ми.
Да се галим през цялата нощ
на битието и черната му кола.

Добре дошла в спалнята ми на тимпани в дрейф
Добре дошла на стълбите ми номерата нежността ми
Добре дошла под тази арка – Добре дошла при тези объркани карти
подобни на сънищата на пиян пролетарий
колело покрито с какавиди които окото ти
забеляза в детството – Ти се забавляваше, аз те гледах
от коленете на почудата, без вой, без смях ням като червено дете или като фотография
изпълнена с истории (миризми) прекосявана от край до край от муха
Добре дошла в нощта на безкрайните пулсирания
Добре дошла на празниците на занаятчиите
Добре дошла в празните часове където само се движат уличките
Добре дошла все пак при любовта – При страшната любов както я схваща Кирога, любовта дете свободно от всяка игра на думи
Добре дошла в спалнята ми отворена като лице след бурята, при протяжния ми и труден начин да те разбирам – Нека всичко ни покрие, нека всичко бъде покривало
за нас. Добре дошла при месоядните мантии
като месоядни цветя, при непоправимото и при телата
които въпреки всичко, въпреки всичко оцеляват през дългите години на Контрареволюцията
Добре дошла, о любима, в дългите години на безработицата и бунтовете
Добре дошла в глада и любовните стихотворения
Добре дошла в жалките стихотворения в премигващите стихотворения в екстатичните стихтворения на безпокойството
Нека всичко за нас бъде под открито небе, нека нямаме никакво алиби
О любима, от тези игли ще извлечем малко светлина
от тези коси ще извелечем малко търпение
Ние сме в крайна сметка братя на катаклизмите си, от тези очи ще извлечем малко митология
Добре дошла при любовниците които се прегръщат насред тълпа и ги виждат само сънливи деца – Прекрасни сънливи деца
приличащи на безсмъртни гущери зад прозорците
Добре дошла и сбогом каква ще те запомня когато стана на 30?
Какви ще бъдат сънищата на осъдените на обесване ако не съзвездия, ако не почудата на детска музика на пуснати на свобода животни
на един кораб който малко по малко се съсирва?
О любима, в различни страни, без вест един за друг трябва да прекосим по най-добрия даден ни начин годините на Контрареволюцията
Добре дошла тогава, добре дошла, добре дошла
при ясписа и вдигнатите през нощта палатки
при газените лампи и нежните погледи
при образите на нас самите които отново се намират
и при четирите посоки на света.

Барселона, юли 1977

Чуй това, сине мой: бомбите падаха
над Мексико Сити
но никой не забелязваше.
Въздухът разнесе отровата по
улиците и отворените прозорци.
Ти тъкмо беше приключил с яденето и гледаше
анимация по телевизията.
Аз четях в съседната стая
когато разбрах, че ще умрем.
Въпреки виенето на свят и гаденето се довлякох
до гостната и те открих на пода.
Прегърнахме се. Попита ме какво става
и аз не казах, че сме в програмата на смъртта
а че ще предприемем пътуване
още едно, заедно, и да не те е страх.
Като си тръгна, смъртта дори
не ни затвори очите.
Какво сме ние? – попита ме една седмица или една година по-късно
мравки, пчели, объркани цифри
в голямата загнила супа на слепия случай?
Човешки същества сме, сине мой, почти птици
весизвестни и тайни герои.