vs. archives

Почвам да пиша когато зората губи съзнание по комините и радиопрограмите една по една угасват / докато никой не прави секс и леглата на червените деца са по-измачкани и студени от индианските ждрела или ръцете на стар марксист който вече не вярва в никого и в нищо / или пък когато всички се съвкупяват със затворени очи и светлината се забива като луднала брадва сред дюните – оазисите надават концентричен вой, далекогледите се харчат повече от презервативите и е все същата мизерия. – Почвам да рисувам, да пиша писма, да се опитвам да разпозная това което няма да видя повече, между пространството делящо думата нежност от думата безразличие, това което се простира между фразата зарежи всичко и фразата солидна основа или познати лица / Сега когато мога да седна под един отчаян анонимен стенопис с билет за самолет в дясната ръка и разпарчетосан портокал в лявата. Утринта се разпростира с цветове на вътрешна рана. Дебилно момче пее: като ми връчат в плик първата ми заплата ще купя дреха на зелени цветя за моята другарка и дънки за мен / И дебилно момче пее докато съзерцава градове левитиращи като пара. Цепнатите церебелуми на революциите. Хармонични диви семки които се търкалят съсирват и пак се търкалят – експерименталното премигване на заговорите.

1
Върнах си при курвите на Чили и нямаше бардак
където да не ме посрещнат като син
като брат който се завръща сред гъстите мъгли
и се заслушах в прелестна музика
музика на китара пиано и бонгоси
идеална за танци
идеална за олабване
и флипер от маса на маса
от двойка на двойка
поздравявайки присъстващите
за всеки усмивка
за всеки по блага дума
на признание

2
Върнах се блед като луната
и без особен ентусиазъм
при бардаците на моята родина
и курвите се заусмихваха
с неочакван жар
и една дето сигурно нямаше
трийсе
макар да приличаше на педесе
ме измъкна на дансинга
за една самба или едно танго
убий ме не си спомням
насред дансинга осветен
от луната и звездите

3
Завърнах се кротнал
по-скоро болен
изпосталял, без кинти
и без планове за набавянето им
без приятели
без мизерен патлак
който да ми помогне да отворя
някоя и друга врата
и когато всичко изглеждаше упътено
към логичната заключителна катастрофа
изникнаха курвите и бардаците
песните на които се разкършват
старите сводници
и всичко засия отново

В най-тъмния час те посещават
всичките ти изгубени любови.
Неасфалтираният път водещ към лудницата
се разстила отново като очите
на Една Либерман
както само умееха нейните очи
да се издигат над градовете
и да сияят.
И сияят отново за теб
очите на Една
зад огнения обръч
който преди бе неасфалтирания път
пътеката която извървя нощем
отиване и връщане
отново и отново
като я търсеше или може би
като търсеше сянката си.
И безмълвно се събуждаш
и очите на Една
са там.
Между луната и огнения обръч
четящи любимите й мексикански
поети.
А Хилберто Оуен
чела ли си го?
произнасят устните ти беззвучно
произнася дишането ти
и кръвта ти циркулираща
като светлината на морски фар.
Но фарът са нейните очи
които прекосяват безмълвието ти.
Нейните очи като идеалния
географски атлас –
картите на чистия кошмар.
И кръвта ти озарява
етажерките с книги, столовете
с книги, пода
покрит с натрупани книги.
Ала очите на Една
търсят само теб.
Нейните очи са книгата
най-търсената книга.
Прекалено късно
си го разбрал, но
няма значение.
В съня отново
стискаш ръцете й
и вече не искаш нищо.

1
Израснах заедно със сурови момчета.
Сурови и чувствителни към големите безутешни пространства.
Стъклени зазорявания в Америка, далече. Нали знаеш
Какво искам да кажа? Тези зазорявания без болници, на живот и смърт.
В къщици от непечени тухли бичувани от вятъра
Когато смъртта отвори вратата от тенеке и подаде усмивката си:
Усмивка на прошляк
Която никога – схванахме го изведнъж – няма да разберем.
Една безобразна усмивка, в която по някакъв начин се обобщаваха
Нашите усилия и нашите предизвикателства безполезни може би.
И видяхме нашата смърт отразена
В усмивката на онази смърт
Която отвори вратата от тенеке на къщицата от непечени тухли
И се опита да се слее с нас.

2
Ти беше заедно с нас.
И ти не помръдна
Когато започнахме марша си.
Остана в къщицата от непечени тухли, о сестро.
Meruit habere redemptorem.
Meruit tam sacra membra tangere.
Digna tam sacra membra tangere.

3
И решително излязохме от дупките си.
От жежките си гнезда.
И обитавахме урагана.
Сега мъртви всички.
И онези също които помнеха
Едно стъклено зазоряване
На територията на Химерата и Мита.

4
Така ти и аз се превърнахме
В копои на собствената си памет.
И прекосихме като латиноамерикански детективи
Прашните улици на континента
По следите на убиеца.
Ала открихме само
празни витрини, двусмислени прояви
На истината.

5
На териториите на Химерата
Ще те срещна отново.
И ще те целуна десет пъти.
И после
Още десет.

с мен бъди и тука боже
избави от болката
жежка треска дълъг път
мъката в неволята

смили се и не изкуши
дъщерята си звезда
не отнемай син
ето давам ти моята