vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Роберто Боланьо „Магарето“ 2

 

А понякога сякаш виждам един черен мотор
Като черно магаре отдалечаващо се по пътищата
На земите на сакатеки и коахили, по пределите
На съня и без да успея да разбера
Смисъла му, последното му значение
Все пак схващам музиката му –
Една весела песен за сбогом.
И може би смелите жестове са тези, които
Ни казват сбогом, без озлобление и горчивина
В мир с абсолютната си благодарност и с нас самите.
Малките излишни жестове на предизвикателство – или които
Годините и навиците направиха така
Че да ги смятаме за безполезни – са тези, които ни поздравяват
Тези, които ни правят загадъчни знаци с ръце
Насред нощта, от едната страна на пътя
Като нашите любими и изоставени деца
Отгледани сами в тези варовити пустини
Като блясъка пронизал ни един ден
И който бяхме забравили.

И понякога сънувам, че Марио пристига
С черния си мотор насред кошмара
И отпрашваме по посока на север
По посока призрачните градчета обитавани
От гущерите и мухите.
И докато сънят ме пренася
От един континент на друг
През душ от студени и безтрепетни звезди
Виждам черния мотор като магаре от друга планета
Как разсича надве земите на Коахила.
Магаре от друга планета
Безсрамния копнеж на нашето невежество
Но също нашата надежда
И нашата смелост.

Една неназовима и безполезна смелост със сигурност
Но преоткрита на предела
На най-далечния сън
Във фракталите на последния сън
По смътния и притегателен път
На магаретата и на поетите.

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Магарето“ 1

 

Понякога сънувам, че Марио Сантяго
Идва да ме вземе с черния си мотор.
И оставяме зад себе си града и докато
Светлините постепенно изчезват
Марио Сантяго ми казва, че става дума
За откраднат мотор, последния мотор
Откраднат за да пътуваме по бедните земи
На севера, посока Тексас
Докато преследваме един неназовим сън
Не подлежащ на класификация, съня на младостта ни
С други думи най-смелия сън от всички
Наши сънищата. И при това положение
Как да откажа да се кача на бързия черен мотор
На севера и с мръсна газ да се впуснем по пътища
Прекосявани някога от светците на Мексико
Просещите братя поети на Мексико
Неразговорливите смокове от Тепито
Или жк Гереро, всички по един и същи път
Където се объркват и смесват времената –
Глаголни и физически, миналото и афазията.

А понякога сънувам, че Марио Сантяго
Идва да ме вземе или е поет без лице
Глава без очи, нито уста, нито нос
Само кожа и воля и без да питам нищо
Се качвам на мотора и отпрашваме
По пътищата на севера, главата и аз
Странен екипаж поел по мизерен
Маршрут, пътища изличени от праха и дъжда
Земя на мухи и гущери, сухи храсталаци
И пясъчни виелици, единствената мислима сцена
На нашата поезия.

И понякога сънувам, че пътят
Прекосяван от мотора ни или нашия копнеж
Не започва в моя сън, а в съня
На други: невинните, блажените
Кротките, онези, които за наше нещастие
Вече не са тук. И така Марио Сантяго и аз
Излизаме от Мексико Сити, града продължение
На толкова сънища, материализацията на толкова
Кошмари и заизкачваме щатите
Все на север, все по пътищата
На койотите и нашият мотор тогава
Е с цвета на нощта. Нашият мотор
Е черно магаре, най-спокойно прекосяващо
Земите на Любопитството. Черно магаре
Прекосяващо човечността и геометрията
На тези мизерни безутешни пейзажи.
И смехът на Марио или на главата
Поздравява призраците на нашата младост
Неназовимата излишна мечта
На смелостта.

 

(to be continued)

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Атоле“

 

Видях Марио Сантяго и Орландо Гилен
изгубените поети на Мексико
да потапят пръсти в атоле

На стенописите на нов университет
чието име е Ад или нещо можещо да бъде
нещо като педагогически ад

Но ви уверявам, че музиката за фон
беше веракруски или тамаулипекси фолк
не мога да кажа с точност

Приятели мои, беше денят на премиерата
На „Изгубените поети на Мексико“
така че можете да си го представите

И Марио и Орландо се смееха, но като на забавен кадър
сякаш в стенописа където обитаваха
не съществуваше припряността или ускорението

Не знам дали съм ясен
сякаш смехът им скрупульозно се разгръщаше
върху безкраен хоризонт

Тези небеса нарисувани от Д-р Атл, спомняш ли си ги?
да, спомням си ги и също си спомням смеха
на моите приятели
Когато още не живееха в лабиринта на стенописа
изниквайки и изчезвайки като истинската поезия
тази, посещавана сега от туристите

Пияни и надрусани като изписани с кръв
сега изчезват из геометричното сияние
на това Мексико, което им принадлежи

Мексико на самотата и спомените
на нощното метро и китайските кафенета
на зазоряването и атолето

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Смъртта е кола с двама или трима далечни приятели“

 

Смъртта е кола с двама или трима далечни приятели. Лица
които не мога да забравя: синкави, студени, само на крачка от сдрача.
Смъртта е кола в движение по булевардите на Мексико Сити
търсеща напразно къщата ти: следа от въглен, опашка от
въглен, пръсти от въглен, потъващи в тъмнината. Смъртта
са устните на Р. Б. и Л. Х. на задната седалка на маршрутка: вече знам
че от тези булеварди няма изплъзване. Оставям ти го като залог:
краят на детството ми.

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Мексикански манифест“ (Начало)

 

С Лаура не го направихме онзи следобед. Пробвахме наистина, но не се получи. Или поне това си помислих тогава. Сега не съм толкова сигурен. Може и да сме го направили. Това каза Лаура и мимоходом ме въведе в света на градските бани, които оттогава и задълго щях да свързвам с насладата и играта. Първата беше несъмнено най-хубавата. Наричаше се Химнасио Моктесума и във фоайето някой неизвестен художник беше направил стенопис, на който се виждаше ацтекският император, потопен до шия в басейн. По краищата, близо до монархът, но много по-дребни, се къпят усмихващи се мъже и жени. Всички изглеждат безгрижни с изключение на царя, който втренчено гледа някъде извън стенописа, сякаш преследва с поглед малко вероятния зрител – с едни тъмни и широко отворени очи, в които често ми се струваше, че виждам ужаса. Водата на басейна беше зелена. Камъните – сиви. В дъното се забелязват планини и черни буреносни облаци.

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Латиноамериканската поезия“

 

Нещо ужасно, господа. Кухотата и ужасът.
Пейзаж от мравки
В празното. Но всъщност полезни.
Нека разчетем и наблюдаваме ежедневния им маршрут:
Ето ги поетите от Мексико и Аржентина, от
Перу и Колумбия, от Чили, Бразилия
и Боливия
Вкопчени в парцелите си власт
На бойна нога (перманентно), готови да защитават
Замъците си от щурма на Нищото
Или от младите. Готови да се договарят, да игнорират
Да упражняват насилие (вербално), да изхвърлят
От антологиите подривните елементи –
Изкукали старчета.
Все дейности, които са вярно отражение на нашия континент.
Бедни и слаби, нашите поети са тези
Които най-добре представят състоянието на нещата.
Бедни и слаби, нито европейци
нито североамериканци
Патетично самомнителни, патетично образовани
(Макар че по-добре щеше да е за нас да изучаваме математически и инженерни науки
По-добре щеше да е за нас да орем и да сеем! По-добре щеше да е за нас
Да сме курви и жиголота!)
Пуяци пълнени с пръдни, готови да говорят за смъртта
В който и да е университет, на който и да е плот на бар.
Такива сме, суетни и жалки
Като Латинска Америка, стриктно йерархични, всички
Подредени в редичка, всички със събраните си съчинения
И езикови курсове по англиийски или френски
Редящи се на опашка пред вратите
На Неизвестното –
Литературна награда или ритник
В циментовите ни задници.
Епилог: Едно, две три – сърцето ми наопаки, четири, пет, шест – виждаш, счупено е, седем, осем, девет – ето вали, вали, вали…

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Който веднъж изгуби любимата си“

 

Който веднъж изгуби любимата си,
винаги ще я губи отново и отново. Който
някога в близост до себе си е бил свидетел
на убийство, винаги би трябвало
да е подготвен за ново убийство.

Ханс Хени Ян

 

Казах, че никога няма да те забравя.
Сега отново съм в Ла Фронда
и вятърът, и тополите, и
растящата трева, и
цветята между стръковете
само напомнят за едно момче
говорило с Никого.

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Нопал“

 

Съзря нопала, но там някъде, далече
сигурно не беше нищо повече от сън.
Изсред мъглата изникваха: обли
и меки форми, повторени
в дълъг преход на един сън
към друг
съдържайки във формите си на огледало и нокът
светкавичния образ
на самотен юноша
изправен, с протегнати ръце
докато на нескончаемия хоризонт на Мексико
се появяваха бурите.
Но щеше да оцелее.
И както кактусите нопали над пропастите
животът му щеше да висне в съня
и монотонността
на неравни интервали и задълго.
Но не това беше важното.
Важни бяха нопалите
и те бяха там отново –
изсред сълзите изникваха.

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Все тая е накъде ще те повлече вятърът“

 

Все тая е накъде ще те повлече вятърът
(Да. Но ми се иска да видя Сенека на това място)
Мъдростта се състои в това да държиш очите отворени
докато падаш (звукови масиви
на отчаянието?) Да се отдаваш на изследвания в полицейски
районни управления Да медитираш през уикендите
без пари (Общи места, които трябва да си повтаряш, каза
гласът зад кадър, без да се смяташ за нещастен)
Градове супермаркети граници
(Един блед Сенека? Един бифтек върху мрамор?)
За свиването на сърцето още не е ставало дума
(Стига вече, безсрамна диалектико)
Тази необратима сила, която ще изпепели паметта ти