Сърце, сърце, налегне ли те смут
непобедим, главата горе! Съпротивлявай се
като посрещаш с гръд противника, на вражеско
лукавство опълчи се твърдо. И победиш ли
скрий, сърце, ликуване и гордост
а победят ли те, недей се унижава вкъщи плачейки.
Нощни шумове: на паяка вълк, на скорпионите, на стоножките, на тарантулите, на черните вдовици, на краставите жаби.
И тогава почнах да сънувам някого, който прекосява поле от кости, пича нямаше лице или поне аз не можех да му видя лицето, защото го наблюдавах отдалече. Стоях в подножието на хълм и в тази долина почти нямаше въздух. Пича вървеше гол, беше с дълга коса и в началото си помислих, че става дума за Архилох, но всъщност можеше да бъде всеки. Когато отворих очи, още беше дълбока нощ и вече бяхме излезли от Мексико Сити.
Един ден го попитах къде е бил през цялото това време. Каза ми, че е извървял пътя по протежение на река, която свързва Мексико с Централна Америка. Доколкото знам, няма такава река. Каза ми при все това, че извървял целия път по протежението на тази река и че сега можел да каже, че познава всичките й меандри и притоци. Река от дървета, или река от пясък, или река от дървета, която на места се превръщала в река от пясък. Непрестанен поток от хора без работа, на бедни и умрели от глад, наркотици и болка. Река от облаци, в която плавал дванайсе месеца и по чието течение открил безброй острови и поселения, макар че не всички острови били населени, и където понякога си мислел, че ще остане да живее завинаги или ще умре.
От всички посетени острови два секвали дъха. Островът на миналото, каза, където съществувало само миналото време и където жителите му скучаели и били умерено щастливи, но тежестта на илюзорното там била толкова голяма, че островът ежедневно потъвал по малко в реката. И островът на бъдещето, където единственото съществуващо време било бъдещето и обитателите му били мечтатели и много агресивни, толкова агресивни, каза Улѝсес, че сигурно един ден ще се изядат едни други.
Усетих как последната монета влизаше в търбуха на уличния телефон, шум на листа, на вятър, подхващащ сухи листа, шум като от пламъци, изкачващи се по ствола на дърво, шум като от преплитащи се и разплитащи се кабели, разтварящи се после в нищото. Поетическа мизерия.
Не знам дали има евкалиптови гори – искам да кажа, че аз никога не съм била в гора от евкалипти – но гората от съня ми бе ужасяваща. Листата бяха посребрени и когато докосваха ръцете ми, оставяха тъмна, лепкава следа. Земята беше мека като постилка от иглички в борова гора, макар че гората от съня ми бе от евкалипти. Стволовете на всички дървета без изключение бяха изгнили и смрадта им бе непоносима.
Работеше на булевард Гереро, на няколко пресечки от апартамента на Хулиан
беше на 17 и беше изгубила сина си.
Споменът я караше да плаче в онази стая на хотел Трèбол
просторна и сумрачна, с баня и биде, идеалното място
да останеш с години. Идеалното място да напишеш
книга с апокрифни мемоари или китка
стихотворения на ужаса. Лупе
беше слаба, краката й бяха дълги и на петна
като леопардите.
Първият път дори не ми стана –
но и не очаквах да ми стане. Лупе разказваше за живота си
и това, което за нея беше щастието.
Седмица по-късно пак се видяхме. Засякох я
на един ъгъл заедно с други невръстни курвенца
облегната на калника на стар Кадилак.
Мисля, че се зарадвахме на срещата. Оттогава
Лупе почна да ми разказва неща от живота си, понякога плачейки
понякога шибайки се, почти винаги голи в леглото
гледайки тавана, хванати за ръце.
Синът й се родил с недъг и Лупе дала обет на Девата
да остави занаята, ако бебето й оздравее.
Удържала обещанието си един или два месеца, но после трябвало да се върне.
Малко след това синът й умрял и Лупе казваше, че вината
била нейна, защото не спазила обета си, даден на Девата.
Девата отнесла ангелчето поради неспазен обет.
Не знаех какво да й кажа. Обичах децата наистина
но още ме деляха много години от осъзнаването
какво е да имаш дете.
Тъй че запазвах мълчание и размишлявах колко е странна
тишината, която цареше в онзи хотел.
Или стените бяха много дебели, или бяхме единствените посетители
или останалите не отваряха уста дори за да простенат.
Тъй лесно беше да боравиш с Лупе и да се чувстваш мъж
и да се чувстваш нещастен. Беше лесно да я напаснеш
на ритъма си и да слушаш как разказва
най-новите филми на ужасите, които беше гледала
в кино Букарели.
Краката й на леопард стягаха кръста ми
и завираше глава в гърдите ми, търсейки зърната ми
или туптенето на сърцето ми.
Това искам да ти излижа, рече една нощ.
Какво, Лупе? Сърцето.
vs. archives 