Джираут де Борнел дъждът
Чешеш си врата разсеяно докато съзерцаваш
дъска изографисана с Девата и Младенеца
Зад тях се виждат кичести дървета и още по-назад дори
ту изникват ту изчезват хълмовете
през завесата на дъжда
В ъгъл на отшелническата килия се жалва старец
Време е да се отдалечиш от тези поля
Чешеш си шкембето Наум
съставяш алба
На Мара Лароса
Разсъмването е за оцелелите, войн, който винаги е бил беден, който никога не е преставал да обича. Дрехите ни, бели от скреж и въздишки, целувките ни по-скоро пълната увереност, че сме приклещени от целувката, нова и опасна. О Карла, казвайки, че изобретява други оръжия за революцията, всекидневното разфасовано, и синът й на година и половина, намерил мост за общуване с нас посредством думата паток. Какво друго, ако не любовта, желанието – може би бедра, отворени под целувките ми – да се избегне лудото препускане по ириса на очищата ти. Какво, кажи ми, или утре още е рано, или целият срам още не е изплувал на повърхността и който тогава изплува, или виж ме на средата на този мост, съзерцавайки летящи риби върху река с цвят на сепия, праисторически лица в облаците, които необратимо се давят, смесват се с градската мъгла, мърморейки паток, паток, паток, паток…
Казах му, че можем да останем там, поне докато си поемем дъх… Зад гърба ни не се чуваха шумове малка тишина за покриване на главите със сомбреро и облягане на стената… Пред нас се простираше гората и от време на време чувахме младежки гласове… Тенискортове, ресторанти с обширни тераси, семейни хотели… Казах му, че никой не ни преследва… Беше малък на ръст, доста по-нисък от мен и понякога не проговаряше с часове… Не знам вие как се запознахте с него, за мен продължава да е загадка… Думите поемаха нормалния си път някъде до средата на разстоянието… И там засядаха, на равно разстояние от главата на говорещия и слушащия… Казах му нека останем тук… Поне за известно време… Мисля, че той винаги се съгласяваше, но човек не можеше да го приема буквално… Младежки гласове зад гората и някъде напред… Момче на петнайсе с въдушна пушка… Пазачът понякога си говореше с него… Образи на скърбящи хора мъже облечени в бяло облегнати на стена с вдигнати колена хъркащи под сомбрерото… Не, готин… Сцената се изпълва с усмивки: улавяше усмивки от въздуха и думи като „пълня“ „проветрявам“ „изгарям“… Още не мога да си обясня как се запознах с него… Беден мръсен гърбушко със смътно водно излъчване…
vs. archives 