vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Роберто Боланьо „Мръсно, зле облечено“

 

На кучешката пътека душата ми откри
моето сърце. Разбито, но живо
мръсно, зле облечено, изпълнено с любов.
На кучешката пътека, там дето никой не иска да стъпи.
Пътека спохождана само от поетите
когато не им остава нищо друго за правене.
Но аз имах още толкова неща да правя!
При все това бях там – оставях се да ме убият
червените мравки и също
черните мравки, обикаляйки запустелите
села: ужасът надигащ се
докато докосне звездите.
Чилиец образован в Мексико може да понесе всичко
мислех си, но не беше вярно.
Нощем сърцето ми плачеше. Реката на битието, казваха
трескави устни, които после открих, че са моите
реката на битието, реката на битието, екстазът
надиплящ се на брега на тези изоставени села.
Автори на логически суми и теолози, врачки
и пладнешки разбойници изплуваха
като водни същества насред една металическа реалност.
Само треската и поезията предизвикват видения.
Само любовта и паметта.
Не тези пътища, не тези равнини.
Не тези лабиринти.
Докато накрая душата ми намери моето сърце.
Бе болно наистина, но беше живо.

 

 

 

 

 

 

 

Реклами

Роберто Боланьо „Възможности за революция“

 

Идилия на балерини сред пълзящите растения на свечеряването
Часовници от хлорофил виснали във въздуха
Думи от Валие-Инклан насетне неизползвани от никого
Светкавица пронизана от пейзажи
Идилия на балерини сред снеговете на стихотворението
Жила пронизващи любимия акварел на пътника

Какви думи да кажем в средата на текста?
Какви образи ще опазят границите на текста?
Зима завинаги
Погледи умножаващи се до червената линия на свечеряването

Идилия на коси инкрустирани в други коси
Смътен спомен за хоглари в енцефалограмата на скалпелите

В центъра на текста стърчи гилотина
Сбогом, търпение, сбогом.

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Лаутаро, нашите кошмари“

 

Понякога се събуждаш крещейки и прегръщаш
майка си или мен със силата и ясното съзнание
каквото само малко двегодишно дете може да има
Понякога сънищата ми са изпълнени с крясъци в призрачния град
и изгубените лица ми задават въпроси
на които никога няма да мога да отговоря
Ти се събуждаш и се изстрелваш от стаята си
и босите ти крака отекват
в дългата зимна нощ на Европа
Аз се връщам на местопрестъпленията
така жестоки и бляскави места
че като се събудя не е за вярване, че още съм жив

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Разсъмване“

 

Повярвай ми, намирам се в средата на стаята си
очаквайки да завали. Сам съм. Все ми е тая
дали ще завърша или не стихотворението си. Очаквам дъжда
пиейки кафе и гледайки през прозореца красив пейзаж
от вътрешни дворове с простряно и недвижно пране
смълчани дрехи от мрамор в града, където не съществува
вятърът и в далечината само се дочува жуженето
на цветен телевизор съзерцаван от семейство
което също по това време пие кафе събрано около
маса – повярвай ми: масите от жълта пластмаса
се разрояват до линията на хоризонта и отвъд –
към предградията където строят сгради на жилищни
комплекси и едно 16-годишно момче седнало на
червени тухли съзерцава движението на машините.
Небето в часа на момчето е огромен
кух болт, с който си играе бризът. И момчето
си играе с идеи. С идеи и стопкадри.
Недвижността е прозрачна и твърда мъгла
изхождаща от очите му.
Повярвай ми: това ще е пришествие не на любовта
а на красотата с епитрахила й от мъртви зори.

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Твоето далечно сърце“

 

Не се чувствам сигурен
На никое място.
Приключението не свършва.
Очите ти сияят във всички ъгли.
Не се чувствам сигурен
В думите
Нито в парите
Нито в огледалата.
Приключението не свършва никога
И твоите очи ме търсят.

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Сумрачни хълмове оттатък сънищата ти“

 

Сумрачни хълмове оттатък сънищата ти.
Замъците сънувани от скитника.
Да умреш в края на кой да е ден.
Невъзможно е да избягаш от насилието.
Невъзможно е да мислиш за нещо друго.
Изпити господа възхваляват поезията и оръжията.
Замъци и птици на друго въображение.
Нямащото още форма ще ме защити.