vs. archives

Какво ме отвежда към теб.
Сънят, който се превръща в кошмар.
Шумоленето на морето и плъховете
В изоставената фабрика.
Да знам, че в края на краищата си там,
В тъмнината. Сама и с отворени очи.
Като прокажената птица, насраната птица
От историите на ужасите от нашето детство.
Твърдо там. Не: вълнообразно като светлините
Оттатък гората, оттатък дюните.
Светлините на колите
Които взимат завоя и после изчезват.
Но очите ти не са като очите
На водачите. Те
Благо се приплъзват към домашното огнище
Или смъртта. Ти стоиш недвижно в тъмнината –
Без светлини нито обещания. Плъховете бдят над погледа ти.
Вълните бдят над погледа ти.
Вятърът вдигащ прахоляк по краищата
На гората ме отвежда към теб – едва
Различим знак по кучешката пътечка.

Ще ти подаря бездна, каза тя
но тъй изкусно, че да го усетиш
след като минат много години
и бъдеш далече от Мексико и от мен.
Когато най-много ти трябва, ще я откриеш
и това няма да е
щастливият край
но ще бъде миг на празнота и щастие.
И може би тогава ще си спомниш за мен
макар и не чак толкова.

Светлина, която видях на разсъмване в Мексико Сити
На Авенида Револусион или на Ниньо Пердидо
Шибана светлина раняваща клепачите караща те
Да плачеш и да се скриваш в един от онези откачени
Рейсове, онези касапници завличащи те да пътуваш
В кръг през предградията на тъмния град.
Светлина, която видях като една-единствена кама тегнеща над
Олтара за жертвоприношения на Ситито, въздухът
Възпяващ картините на Д-р Атл, гнусният въздух който
Се опита да пороби Марио Сантяго. О, шибаната
Светлина. Все едно се шибаше със самата себе си. Сякаш
Правеше шпакла на собствената си путка. И аз, необичаен
Зрител не знаех друго освен да се хиля
Като юноша детектив изгубен из улиците
На Мексико. Светлина напредваща от нощта към деня
Подобна на жираф. Светлина на сирачеството открита
В празната и малко вероятна необятност на нещата.

Jus lo front port vostra bella semblança
Jordi de Sant Jordi

Ще се опитам да забравя Тяло явило се докато валеше сняг
Когато всички бяхме сами В парка, на хълмчето зад
площадките за баскетбол Казах спри и се обърна:
бял лик тъй озарен от благородно сърце Никога
не бях виждал толкова красота Луната се отдалечаваше от земята
Отдалече достигаше шумът на колите на пътя – хора
връщащи се у дома Всички живеехме в телевизионна
реклама докато тя не дръпна поредицата
от снежни пердета и позволи да видя лицето й – болката
и красотата на света в погледа й Видях мънички
следи в снега Усетих ледения вятър по лицето
В другия край на парка някой правеше знаци
с фенер Всяка снежинка бе жива
Всяка ларва на насекомо бе жива и сънуваше Помислих – сега
ще остана сам завинаги Ала снегът падаше
все падаше и тя не се отдалечаваше

Щастлив край
В Мексико
Бяла стая
Червен
Залезът
И фигурите
Покойни отново въплътени
Одушевявайки бдението
Ние
Предишните
Без снимки
На приключенията
Отминали
Без спомени
Бедни и щастливи
В Мексико
В залеза
Безукорен
На Мексико

Книги купени някъде
Между странните дъждове
И жегата
На 1992
И които вече прочетох
Или никога няма да прочета
Книги, за да чете сина ми
Библиотеката на Лаутаро
Която ще трябва да устои
На други дъждове
И други адски жеги –
Затова девизът е този:
Устоявайте, скъпи книги
Прекосявайте дните като средновековни рицари
И бдете над сина ми
В идните години