vs. archives

Ще възпея тези шосета и тези мигове. Чадъри на скитници, изоставени на еспланади, в дъното на които се възправят бели супермаркети. Лято е и полицаите пият на най-задната маса в бара. До джубокса момиче слуша хитове. Някой върви в тези часове далеч оттук, отдалечавайки се оттук, решен да не се връща повече. Голо момче, седнало до палатката си навътре в гората? Момичето влезе неловко в тоалетната и почна да повръща. Погледнато отблизо, малко е времето, което ни отпускат, за да създадем живота си на земята, искам да кажа – да подсигурим нещо, да се оженим, да очакваме смъртта. Очите й в огледалото като писма, разгърнати в стая в полумрак. Купът, който диша, потънал в леглото до нея. Мъжете говорят за мъртви джебчии, цени на вили по крайбрежието, бонуси. Един ден ще умра от рак. Уредите за почистване започват да се реят във въображението й. Казва: бих могла да продължавам, все да продължавам. Момчето влезе в стаята и я хвана за раменете. И двамата плакаха като персонажи от различни филми, прожектирани върху един и същ екран. Червена сцена с тела, отварящи газта. Кокалеста прекрасна ръка завърта крана. Избери една от тези фрази: „избегнах мъчението“… „непознат хотел“… „няма повече пътища“…

Бе по-прекрасна от слънцето
а аз нямах още 16.
Минаха 24 години оттогава
и продължава да е до мен.

Понякога я виждам да крачи
над планините – тя е ангелът пазител
от нашите молитви.
Тя е сънят, който се завръща

с обещанието и подсвирването.
Подсвирването, което ни призовава
и ни изгубва.
В очите й виждам лицата

на всичките си изгубени любови.
Ах, Музо, защити ме, казвам й
в ужасните дни
на неспирното приключение.

Никога не се разделяй с мен.
Бди над стъпките ми и над стъпките
на сина ми Лаутаро.
Нека почувствам крайчеца на пръстите ти

отново на гърба си
побутващи ме, когато всичко е мрак
когато всичко е изгубено.
Нека отново чуя подсвирването.

Твой верен любовник съм
макар понякога сънят
да ме разделя от теб.
Но ти си кралица и на сънищата.

Имаш приятелството ми ден след ден
и някой ден
твоето приятелство ще ме прибере
от пущинака на забравата.

Дори ти да идваш
когато аз тръгвам
всъщност сме приятели
неразделни.

Музо, навсякъде
където ида
отиваш и ти.
Видях те в болниците

и във върволицата
политическите затворници.
Видях те в ужасните очи
на Една Либерман

и в уличките
на наемните убийци.
И винаги ме опази!
В поражението и отписването.

В перверзните връзки
и в жестокостта
винаги беше с мен.
И макар да минават годините

и онзи Роберто Боланьо от Аламеда
и Либрерия де Кристал
да се промени,
да се парализира

да стане по-глупав и по-стар
ти ще останеш все така прекрасна.
По-прекрасна от слънцето
и звездите.

Музо, където и
да идеш
отивам и аз.
Следвам сияйната ти следа

прекосяваща дългата нощ.
Без значение годините
или болестта.
Без значение болката

или усилието, необходимо
за да те последвам.
Защото с теб мога да прекося
големите безутешни пространства

и винаги ще открия вратата
която да ме върне
в Химерата
защото ти си с мен

Музо,
по-прекрасна от слънцето
и по-прекрасна
от звездите.

Наблюдаваният калейдоскоп. Страстта е геометрия. Ромбове, цилиндри, пулсиращи ъгли. Страстта е геометрия, падаща в бездната, наблюдавана от дъното на бездната.
Наблюдаваната непозната. Зачервени от топлата вода гърди. Шест сутринта е и гласът на мъжа зад кадър все още казва, че ще я изпрати до гарата. Няма нужда, казва тя, тялото й, което се движи с гръб към камерата. С прецизни жестове слага пижамата си в куфара, затваря го, взима огледало, поглежда се (там зрителят ще получи представа за лицето й: очите широко отворени, ужасени), отваря куфара, прибира огледалото, затваря куфара, избледнавя…

Реалната ситуация: бях сам в къщта, бях на 28, тъкмо се бях върнал след като прекарах лятото извън града, бачках, стаите бяха пълни с паяжини. Вече нямаше работа и парите, харчени с капкомер, щяха да ми стигнат за четири месеца. Нямаше и надежда да намеря друга работа. В полицията ми бяха подновили престоя за три месеца. Без разрешение за работа в Испания. Не знаех какво да правя. Беше блага есен.

Непознатата е просната върху леглото. Прекосявайки сцени на любов (плоски тела, садомазохистични предмети, хапчета и гримаси на безработни), достигаш до момента, който наричаш есента, и откриваш непознатата.
В стаята, освен отражението, което засмуква всичко, съглеждаш камъни, жълти камъчета за правене на жабки, пясък, възглавници с косми, изоставени пижами. После всичко изчезва.