vs. archives

В сърцевината на текста
се намира проказата.

Добре съм. Пиша
много. Много
те обичам.

Не се вслушвай в гласовете на мъртвите приятели, Гаспар.
Не се вслушвай в гласовете на непознати, които умряха
В шеметни свечерявания на чужди градове.

Помня, че Платон ми го внушаваше
и не обърнах внимание.
Сега се намирам в дискотеката на смъртта
и нямам възможно действие:
пространството е парадокс.
Тук не може да се случи нищо
и въпреки това се намирам аз.
Едва робот
с неопределена мисия.
Вечно произведение на изкуството.

Нови градове с паркове и детски площадки
и Големи Супермаркети…
Сред открити местности, в някогашни тресавища, в изоставени
имения…
С ясли аптеки магазини
и ресторантчета…
И 15-годишни момчета вървящи със затворени очи…
Някой отговаря за всичко това,
трябва да има охранител някъде,
команден пулт…
Момичета и момчета разговарящи на покривните тераси…
Тънки гласове достигащи под сурдинка…
Като да чуваш някой който говори на пътя
без да излиза от колата си…
Малко сънен може би…
И е прекалено късно за да излезеш невредим
от кошмара…

Какво ли прави Марио в Мексико?
Помня снимка която ми прати
от Израел,
обикновена снимка в метрото.
И очите му гледаха към небето.
На гърба: откъс от песен
небето се заоблачава
изглежда ще вали.