vs. archives

Нашите гърбове
с меандрите на робството
с котловините на отчаяното безразличие
с глухите там-тами на свещения ужас

нашите лица
с колониалното угодничество
със сухите езера на мъртвите предци
които не приближават съня ни
отвратени
от нашето злочестие

и боговете ни
крастави виещи кучки
по бреговете които изоставихме

маските
върху лицата на граничните полицаи
са единствените ни тотеми
и пластмасовите бутилки
с минерална вода
са всички гласове на отвъдното
които искаме да чуем сега
изпепелени

в този мълчалив музей
на осъдени цивилизации
на дървени коне и пирамиди
на пустинни монаси и удавени пророци
на прозрачна кръв и слава
оплескана с машинно масло
от повредения двигател
обрекъл ни на срамно величие

800 неми езика
които удрят бордовете
на тази камбана от прогнило дърво
обърната срещу небето

изтощена мъртва плът
по-стара от всеки порядък
от всеки план и изчисление
от всеки дълг и съчувствие
от всяко обещание
и присъда

нашето единствено владение

Когато на 9.09. написахме Манифест на новата социална поезия, ние не съществувахме.

Това беше много силна позиция, в която на един социолог на литературата удоволствено му се привидяхме като „маргинали“.

Всъщност ставаше дума за несъществуване, за нищото. Бяхме непобедими в несъществуването си.

Няма по-силна позиция от несъществуването, но тя е самотна.

Подписахме Манифеста двамата автори и поетът Ивайло Мерджанов.

И зачакахме никой повече да не го подпише.

Два месеца по-късно, на 10.11. на Първото четене на Нова социална поезия четоха седемнайсетина поети на живо и от други осмина неприсъстващи четохме присъстващите.

И във Витамин Б имаше правостоящи. Едни казват 70 души, други казват, че сме ударили стотицата, но това са сводки на МВР.

Не бяхме сами.

И това е само началото, поставено без никакъв корпоративен ресурс.

Благодарим ви. Продължаваме напред.