vs. archives

На Кева Апостолова

На брега на амазонка кална мъкнеща
Щръкнали в небето корени сърце на джунглата
Искри от факли отразени в сърце на мрака на водите
Лепрозорий за стотици обитатели дошли с канута
От зоната на изолираните от кея се сбогуват серенада
За спасителя пръчици потракват по клавишите на акордеона
Вързани за чуканчета потънали в набъбнала некрозна плът очи
На сляп певец извърнати към чернотата на небето
И тебе бяло божество което скоро ще се върнеш
Да ги спасиш покайте се защото
Бунтът наближава

* * *
сляпа
светлината нехае
какво ни открива

седи срещу теб
и слуша

надява се
да узнае кой си
да ти каже коя е тя
самата

но чува
химни за себе си
или разпри

за истината на нещата

* * *
водна змия
убита
върху една бетонна пирамида
на вълнолома

мравките
опразват формата й
както се опразва жилище

скоро
тя ще бъде свободна
за новия си наемател

отсъствието
което разсича слепоочията

дълбоко
дълбоко

до корена на мисълта
до пръстта на немислимото

всички игри са нечовешки

това е проблемът на crisis of overavailability, свръхдостъпност, със съответните превратни ефекти.

усет за новото, за модерното на всяка цена, като възпитание в сфери (Слотердайк), а не провинциални комплекси, макар че наистина става въпрос за минимално различие.

непоправим коректив (ако това не е оксиморон), в ситуацията

Да си свободен е епифеномен на собственото ти отношение към себ си.

Че няма нищо извън текста е равносилно да няма нищо извън наемния труд. Но тогава как ще се постигне безработно месианистично съобщество, към каквото несъмнено се стремим? Ще се окажем ли приклещени към стойността, към крайния продукт, към дефлорираната Поема като частно притежание