vs. archives

Debord: „Yet the highest ambition of the integrated spectacle is still to turn secret agents into revolutionaries, and revolutionaries into secret agents.“ An exchange of one clandestine form for another.

Става въпрос за обмен на не-легални форми, но под въпрос е самия статут на легалност, спрямо който агенти и революционери могат да бъдат разглеждани само като включени изключения или обратно
Легалността е в сложна метаморфична връзка със суверенност и легитимност, което не ги спасява от хиазмичните въртели. Къде да поставим суверена, който решава относно изключението? Или парадоксът на Русо – как да се напише конституция от хора, които не я предшестват?
На нас ни изглежда така, сякаш само българите живеем в юридически вакуум и правна регресия. Какво да кажем за Щатите, които още не са приключили с извънредното положение след обявената война на терора?
Буквално всички сме неумишлени агенти на съответната система или държава
Разликата между неумишлен и умишлен обаче днес е изтрита – не/умишлен хибрид на нихилизма и симулацията
Няма разлика между истината и ментето, както няма разлика между инвестиции и спекулации
Това ли е постмодерната цезура?
Два начина на въпроса какво да се прави – първия, съзнателно да се кооптираш в системата, втория, да се включиш в спектакъла на насилие
Но и при двата начина са същите форми на организация – йерархия и секретност
В това е бил проблемът на Червените бригади (които впрочем са чели мемоарите на Митка Гръбчева), но това е проблемът и на всяко радикално субвърсивно изкуство
Разликата между субвърсив и субмишън също ли е заличена?
Да се включиш в спектакъла на насилие означава да репликираш йерархичния ред, срещу който си се опълчил, тоест да го затвърдиш
В обществото на спектакъла не става въпрос за банално шоу, а за това че социалните отношения се опосредстват чрез образи – но какво има зад тях?
Капиталът натрупан до такава степен, че морфира в образ
Терористичният акт като производство на образ
Спектакуларният капитал е в строга хомология със спектакуларния терор
Но и в нежелана хомология с радикалното изкуство
За Ги Дебор и Сангуинети някъде през 70-те държава и спектакъл се размесват, след като автентичните капитализъм и социализъм са избледнели и изгубили историческо назначение, доколкото може да се говори за такива неща
Държавата/ спектакъл води до икономика/спектакъл, и грабежите на спектакуларната икономика са възможни посредством държавата, която уж предпазва от тях
Това при нас се случи през 90-те. Нещата изведнъж станаха олекотени след първоначално сериозно изражение и устрем към демокрация
Всички изглеждаха развеселени на фона на вероломни грабежи и престъпления
Все едно не се е случило нищо до степен на колективна криминалност
След като nihil на Откровението (авторитети, богове, обективни истини) се оттегли, профанизираното Откровение на нищото е възвестено от шутове, тролове, герои на новото време
Превръщането в спектакъл на демокрацията и нейните политики има строго политическа цел – укрепване на икономическите позиции на секретни доминиращи прослойки и мафии
Един шоумен-политик, шоумен-социален активист или шоумен -писател – тези хибриди смесват агентура и революционен радикализъм, на несъзнавано равнище може би, но фактически са аватари на приватизираната публичност
Публичното стана частно, частното – публично засекретяване на користни интереси
Примерите са христоматийни
Но има разлика дали акселерираш идиотизма на спектакъла до дупка, до пълен абсурд и разобличение, или се конформираш към него в съответния лайф-стайл или шоу-халтура
Минимално различие, бяло върху бяло, но точно то е сайт на събитийност
Има разлика между радикални и лайфстайлни писатели, което е въпрос на класова борба
(Не)умишленото им конвергиране е въпрос на спектакъл
Няма мета-позиция, няма изпросване на аванс
Тук не се плаща, тук има разплата
Парадоксът е, че в обществото на спектакъла, на тотална симулация, симуланти се оказват само тези, които не симулират, както при фючърсните сделки спекуланти са само тези, които не спекулират
Писатели са само тези, които не пишат – Бартълби
Капитализмът се е научил да профитира и от радикалните жестове – примерът с Боб Дилън
И сега ние трябва да се борим със симулацията на симулацията на симулация до пълно самокомпрометиране на всички позиции и равнища
Съпротивата трябва да е на равнището на фалшивата тоталност на неолиберализма
Защото най-непоносимо става тогава, когато всичко е поносимо

„Ние се наричаме мъртви, защото преди това сме живели,
ами тия, които не са живели, тях защо наричате мъртви?“
Йоан Екзарх, „Шестоднев“

В казармата на хляба, който кусаме,
не може никой да извика: „Аз съм истина!“
Безупречно е тялото на словото
(о, идеално тяло на отвъдното!),
но ние, ние, ние ли сме никакви,
щом няма за какво да възвестяваме
и ако няма за кого, тогава трябва ли
кръвта на тигрите, водата на ефратите
със много шумна страст да прекосяваме?

Кому са нужни тръгващите кораби
(високи като коледните хлябове),
когато е тъй малко ясен смисълът
на думите и техните значения,
на датите, описващи легендата.
Потомци или питомци на камъни,
кобилици от мъки и от адове
и лозе без лозар, вино без мехове –
ще ни приемеш ли ти, ако сме такива?

Щом сме такива, ти ще ни обичаш ли?
Нас, разделените с душите си, възникнали
в казармите на строгата телесност, тя!,
именувана от всички ни: безвремие,
и именувана от всички: безпространственост.
Облечени, обути и нахранени –
това ли ще остане от живота ни,
да! мъртвите са просто бивши живи, те
с радост са познавали надеждата,
да! мъртвите са мъртви. Само ние ли
ще раснем настрани като смоковници
с души на вятъра, с телата на престъпници
ще слушаме комюникетата последни
и с много ужас бавно ще съзнаваме,
че да възвестиш, не трябват думи, тъй
както да си жив – не трябва тяло. О!,
те са живи, живи са титаните,
строителите на България, красавците…

Да! Нека днес е жътвата, не утре, не!,
утре ще е късно да възпяваме,
да изговаряме и молим, да оплакваме,
да се разлистваме и да цъфтим, и да се радваме!,
ще бъде много късно утре. Утре е
различно време, с друга гениалност и
както камъкът, проникнал бавно в себе си,
избухва в пламъци и става на комета, тъй
пребиваването в този свят е вечно, щом

огънят и камъкът засветят.

„Моят случай е другл Аз съм подставено лице Истинска революционерка ,внедрена сред мнимите революционери Само че да не ме разкрият, трябва да се преструвам на контрареволюционерка ,внедрена сред истинските революционери Впрочем аз съм си точно това защото се подчинявам на преките заповеди на полицията Обаче не на истинската защото завися от революционерите, внедрени сред контрареволюционерите внедрители“

Offelia Off

ПП. Какво по-хубаво от това представители на културата на анонимността лично анонимно да коментират „Тези към културата на анонимността“. Благодаря лично на Offelia Off за чудесния пример ад хоминем, онагледяващ тезите ми (В.С).

1. Неявните форми на власт се характеризират с вътрешноприсъщ им афинитет към анонимност.

2. При срив в гладкото невидимо функциониране на неявната власт тя относително бързо преминава от неявност със собствено име към пълна анонимност.

3. Неявната власт със собствено име, която се упражнява през лица с публично проследима пряка зависимост от центъра на властта, отговаря на социално поле, в което монополният контрол не подлежи на оспорване.

4. При първите повърхностни опити за тематизиране на неявната власт и монопола й тя прибягва до посредническите услуги на лица с престижно публично собствено име, чиито връзки с нея все още могат да се проследят, но се залага на престижа им в лично качество.

5. При усъмняване в зависимостта на посредника от неявния център на властта той бива оттеглен в мълчание по темата на посредническите му услуги, което влиза във видимо противоречие с неговата публична престижност и засилва съмненията в зависимостта му.

6. Оттеглянето на включения в мнимо лично качество посредник с престижна и добре видима публична фигура непосредствено преминава в прякото залагане на анонимността в най-буквалната й форма на анонимни писма.

7. Контрапродуктивността на буквалната форма на анонимност в случай че жертвите не замълчат извиква на дневен ред необходимостта от културно опосредяване на анонимността в превърнатите форми на анонимни литературнокритически дискурси.

8. Анонимните литературнокритически дискурси с тяхната претенция за антисистемност са оптималният инструмент за запазване на статуквото на монополния контрол, упражняван от една неявна власт под маската на анонимни борци за истина.

9. Културата на анонимните литературнокритически дискурси превръща тайните агенти в революционери и революционерите в тайни агенти, завръщайки ни към рожденото лоно на спектакъла на кухните и семинарите на революцията на мирния преход.