Кирил Василев „По вода“

 

Гледам нищото
което има форма цвят звук
и толкова много имена
различни в неразличимото

пердето в стаята се повдига
но светлината спира зад него
обуздана от страха ми
да бъда неин

трябва много време
да оставам неподвижен
да притискам устата си с камък
за да не чуя
онова което не трябва да чувам

екраните ме преследват
но и върху тях заспивам
и топлината на бузата ми
остава следа
между отсам и отсам

правя се че изчислявам вероятности
всъщност танцувам
в праисторическа прах
разпадам се
и се събирам

очите се обръщат
към дъното на кухините си
и още има време
и още

всички ходят по вода
изглежда вярата не се нуждае повече
от вярващи

сама си вярва