vs. archives

любовта е
черни слънчеви очила
порнография от осемдесетте
натрупана в мазето
тежка като прах осъмва
с размазано червило
тя е кифла
паднала на пода
стих написан
от смъртта

1
думите
назоваващи
скалистия връх
отсреща
отварят проход
в него

лек полъх
минава
през прохода
и свързва нищото
с нищото

светът прекрачва
себе си
без да се отдалечава

едва сега е цял

2
мълнии деца
играят
по хълбоците на коня

бялата му шия
изпъната към земята
е част от мраморния свод
на мост
отнесен
от придошлата река

конят пристъпва бавно
по зелената вода
носен от недостъпна вяра

насреща му няма спасител

3
счупени клони
струпани безредно
на купчини

рухнали стволове
в облаци златист прах
вдигащ се към върховете

гниеща дървесина
слягаща безшумно
върху влажната пръст

животът е бил тук
и си е тръгнал внезапно

като експедиционен корпус
проучващ нова територия
получил заповед
да се връща веднага обратно
защото в метрополията
властта е свалена

вървиш по следите му
неподвижен

преследваш себе си
опитваш се да проумееш
кой воюва в теб за теб самия

4
спираш пред огромен
полуизгорял дънер
буен черен поток
който се излива
в лазурно синьото
без да оставя следи

твоята смърт

кой би повярвал
че сияещата бездна
над главата ти
се пълни с овъглена вода

5
какво искаш

да участваш в движението
в отместването
и освобождаването
в онази илюзия
за история
която най-сетне
ще ни преобрази

една стар джип
в облак прах
приближава по пътя
и отминава

прахът се стеле зад него
още няколко минути
и се пръсва

прозрачността
те отхвърля назад
към брега на значенията
към блуждаенето
в същото

6
вятърът люлее
клоните на гигантския бор
като нощни галери
в които дълбините призовават
робите на бунт
но хипнозата на ритъма
отреден до живот
носи непостижим покой
и наслада
и те остават зад греблата

ти нямаш гребло
нито си окован
но оставаш в горския полумрак
за да вдишваш сам насладата
от изличаването

да видиш света
в следата от отсъствието ти

ето нещо
за което си струва да се молиш

7
кой е суверенът тук

скалният връх
долината
буйната река
облаците
конете
кой

някой
който слуша
и дава място
на разноречивото
цяло

не
не си ти

страницата
сама се обръща

8
тази дистанция
знак
за взаимно зачитане
и съюз
в раздялата

вече си обърнал гръб
и все още си с лице
срещу върха

в този миг
справедливостта трепти
в сенките
на най-далечните борове

9
глас без уста
зрящо разстояние

между същото
и същото

свят

(фейсбук интервю/facebook interview на тема „Българско литературно лято’2016)

1. Умора от литсемейството ли е Лято’2016?

– Да, развод ми дай.

2. Защо между шумно подаваните от теб документи за развод долавях едно твое „спрете ме!”? Но те не те спряха. Оставиха те да правиш каквото си щеш. Защото си тяхно дете ли?

– Добре си доловила, че имах много за губене. „Те” въртяха обаче телефони, пишеха анонимни писма и разказваха басни. Оказа се, че меко казано не стават. Иначе съм дете на Иван Методиев, светла му памет. Той занесе мои стихове в някогашния „Литературен вестник”.

3. Фейсбук-народът запомни името ти, но пострада книгата ти „Работникът и смъртта” (поетичното бг-чудо на 21 век, възхвалявано от такива капацитети като Ани Илков и Кирил Василев). Греша ли като си мисля, че ти си черната котка, която мина път на тази забележителна книга и тя остана извън класациите? Наградите нямат значение, но разберем ли, че даден филм има Оскар, тичаме да го гледаме.

– Нямаше бартер ФБ-народ / „Работникът”. Книгата е за справедливостта, която без свобода е невъзможна. Условието за свобода тук обаче е отказ от БГ класациите.

4. „Аз на теб – ти на мен” в културен превод не означава ли „Светът се крепи на лични връзки и взаимоотношения”?

– БГ литературният мир се крепи като свински черва, както и политическия.

5. Общо взето всички войни от зората на човечеството до ден днешен са започвали заради жена. И в тази, която Европа води в момента, общото положение на философската й доктрина се върти около това дали жената да се къпе в морето по бански или с арабска рокля. Твоята война също започна заради жена. Много ранени мъже около Силвия Чолева, която вероятно нито е очаквала такава едностранна, пуническа баталия, нито й се ще да събира трупове. А ти като че ли си най-нараненият. Някои твои рани загноясват. Да не умреш?

– Винаги съм бил архилоховски* войн. За мен се почна с обидата, нанесена на Ани Илков от Йордан Ефтимов. После академичната глутница нападна Силвия. Същевременно защитавам принципи, не лица и ми е все тая дали защитените лица искат или не да бъдат защитени от мен. Раните, които съм понесъл в академията, не можеш дори да си ги представиш. Това беше добра подготовка за раните в литературата. Литературната глутница НЕ е по-страшна от академичната.

6. Искаш ли смъртта на Георги Господинов? Питам, защото ти прибра оръжието за масово поразяване и се фиксира в Господинов, стигна до болезнено самонавиване срещу него, до впиване в името му така, че едва ли не само смъртта би могла да те смили/смири.

– Тезата, че Г. Господинов е „жертва” е стара колкото мирния преход. Тя се използва от посткомунистическите елити всеки път, когато икономическите им интереси биват застрашени. Нищо болезнено не виждам в посочването на язвите на БГ литературното поле. И то не от лятото на 2016-та. Вж. текста ми „За интервюто на Георги Господинов в сп. „Егоист” 12/99”. Още тогава усетих какво ни очаква. Сега, 17 години по-късно, виждаме феномена напълно завършен: корпоративна приватизация на литературен обществен ресурс. Г. Господинов е Делян Пеевски на БГ литературата.

7. Не, не, не! Искам да махнеш това изречение за Жоро и Пеевски. Просто не е така. Няма как да е така. Не може да е така. На Жоро просто малко повече му върви. Нека поне един съвременен български писател да е малко щастлив от писането си. При това той е талантлив! Моля те – махни го!

– Анализът ми на феномена Господинов още от самото начало се фокусира върху ПР-медийната конструкция. После дойде включването на БГ държавата в конструкцията. Не е късмет, а политически проект. Надявам се той сам да се оттегли от този проект. Въпросът отдавна не е естетически, политикономически е.

8. В България пиар-частта в литературната система е такава: нямаме литературни агенти, които да предлагат и да се борят за определени заглавия и имена; самият писател си е пиар, а това е най-гадничката част, след като си бил бог, докато си писал! Ако един талантлив и добре изглеждащ български писател, с лично обаяние, не отказва вниманието на журналистки, журналисти, преводачки, преводачи, издателки, издатели, членове на журита, на селекции…, а се ползва от това, трябва ли да го мразим и заклеймяваме?

– Симпатягата, който описваш, може да е съществувал в началото на 10-те. Сега имаме пред себе си олигарх, за когото работи държавата, т.е. данъкоплатеца.

9. Победител ли е онзи, който забива хартиеното си знаме в поле, осеяно с трупове на литератори, които дори държавата им не ги ще, камо ли Европа или пък света?

– Аз винаги съм с победените.

10. Всъщност държавите слагат оръжия в ръцете на хората, различни оръжия – на различни хора. Българският случай Лято’2016 различен ли е?

– БГ държавата даде всички оръжия на литературното поле на Г. Господинов. Свободата изисква всеки достоен мъж и достойна жена да разполага с оръжие, за да гарантира фундаменталните си свободи.

11. Засега до теб виждам твърдо застанал само поетът Васил Прасков. Подсещам, че в началото на века той бе мозъкът на екстремния камерен литературен кръг „Рамбо 13” с възвание „Нашата цел е да избием всички индивиди, които не проявяват мислене, пасивност (без да са педерасти), не вярват в края на изкуството, изобщо не вярват в нищо и следователно подлежат на рециклиране” , с начална крачка „Не ние сме създали света, в който са ни наврели” и с голямата цел да отворят „дупка към нов свят”. Засега проявявате демократизъм и либералност – приемате в НСП всеки, който пожелае. Искате да печелите от оборота – тоест, важна ви е бройката. Като насъберете достатъчно количество, тогава ли ще се чистите от неподходящите?

– Без Васил нямаше да го има Манифеста. Той ми е голямо вдъхновение в концептуален план. В личен план яко сме се карали. Всъщност сега тече процес, обратен на визирания от теб – на оттегляне на подписи под натиск на Корпорацията.

12. Смяташ, че т. нар. от теб Корпорация би си губила времето с такава детинщина – да обработва хора да ви напуснат?

– Случаят Величкова (т.е. Д. Енев + Г. Господинов) е само началото.

13. Ще учредите ли награди? Само за хората на НСП ли ще бъдат или за цялото коренно поетично население?

– Какви награди, нема кинти. А наградите без парично изражение са чиста проба търговия с влияние – вж. „Перото”.

14. Ако земната ос малко кривне, няма да имаме интернет. Твоята идея и разработка са тясно свързани с Facebook. Мислите ли вие там за пари, за канцелария, за издателство, за тия битови неща, без които духовното страда и често загива?

– Засега сме изцяло ФБ базирани и разчитаме на тази свобода. Духовното само може да спечели от риска на свободата.

15. Както е вървяло и още си върви, ние никога няма да имаме български литературен нобел. Дано някой хирург от „Пирогов” успее да зашие отрязана глава върху тяло, та поне за медицина да вземем. Коментарът ти?

– Не съм член на инициативния комитет по генно инжениране на БГ Нобел. Нема потенциал, нема Нобел. Какъв е точно проблемът?

16. Аз те обичам, но не те харесвам. Какво да правя?

– Това е предпоставката за всяка силна връзка.

17. Хахаха, влюбена съм в мозъка ти! – искаш ли така да завърши fb-интервюто ни?

– ДА! чудесен финал. В. С. Краят на мирния преход в литературата изскача във всеоръжие от мозъка ми. Не знам дали е красиво, но вече нищо няма да е като преди лятото на 2016-та.

*архилоховски – агресивен тон, придружен с известен дидактичен елемент.

Кева Апостолова

Публиката се е разделила на две според това кого харесва. Истинската дилема е: да защитаваме тишината и спокойствието ли – някои му казват добрия тон – или да извадим наяве онова, което става в тъмнината на задкулисието? Българският характер предпочита първото и поради това много хора призовават към замлъкване, примирие, дори извинение (за какво?), дори наричат предизвикателните думи на Милен псувня – а в тях няма нищо напомнящо на псувня. Но ако искаме в България нещо да се промени, трябва да предпочитаме кавгата, непримиримостта и острите думи, в които се съдържа истината. Защо от простака Бойко искаме чест и морал и отказ от „стабилността“, а сме склонни, в името на добрия тон, да простим на онези, които узурпират тишината за свои лични изгоди?