литературното поле по дефиниция е „война на всеки срещу всеки“ (Райнхард Козелек през Хобс)
въпросът е войната да се води с текстове, имена (неанонимно) и без корпоративно-държавни (олигархични) предимства за някой участник
другото е хуманистична наивност, наречена за пред наивната публика „мирен преход“, пробутвана тъкмо от литолигарсите
скоро ще ни дишат прахта
и като опитни кучки го усещат още отсега във въздуха
при цялата им неолиберална реторика те могат да виреят само при абсолютен олигопол
нова социална поезия вече де факто го разби
Този текст взима повод за размислите си от ФБ поста на Светлозар Желев от 18.09.2016 г., 14:50 ч., който гласи така:
„Наградата „Перото“ е за принос към българския литературен контекст. Тя се връчва на автори и книги за високо литературно качество и влияние, важност и въздействие върху българския литературен живот през изминалата година. Тази награда е комплексна и се старае да отбележи общественозначимите автори и книги в българския литературен мир. Честито още веднъж на победителите и всички номинирани, чиито чудесни книги обогатяват българската и световната литература, и българските читатели.”
В коментар на стената ми от 18.09.2016 г., 17:53 ч. С. Желев заявява:
„Това е моят отговор.”
Предполагам, че става дума за отговор на текста ми „Защо по-слабата книга?”, публикуван в личния ми блог на 17.09.2016 г.
Ще приема, че цитираният по-горе ФБ пост на С. Желев Е отговорът на въпроса ми защо по-слабата поетическа книга Там, където не сме (2016) на Г. Господинов бе предпочетена пред по-добрата поетическа книга Когато заспят (2015) на Надежда Радулова.
Първото, което трябва да се отбележи и дебело да се подчертае, е, че в отговора си С. Желев НЕ отхвърля твърдението ми, че Когато заспят е по-добра поетическа книга от Там, където не сме.
По-сложно е, Владо.
Нека оттук нататък анализираме понятията, които са същевременно критерии за оценка, въз основа на които обществото (данъкоплатеца) трябва да приеме, че по-слабата поетическа книга има по регламент право да бъде предпочетена пред по-добрата:
1) „Контекст”. По-добре разположеният в „българския литературен контекст” автор има по регламент право на наградата „Перото” пред по-зле разположения. „Да” за Г. Господинов.
2) „Високо литературно качество”. Поетическата книга, отличаваща се с по-„високо литературно качество” би трябвало да спечели наградата на „Перото” в категория „Поезия”. Тази книга обаче – до доказване на противното – е Когато заспят.
3) „Влияние, важност и въздействие върху българския литературен живот”. Г. Господинов все по-очевидно, нагло и агресивно има повече „влияние, важност и въздействие върху българския литературен живот” от всеки друг български автор. Но защо тогава наградата „Перото” не му се връчва директно без всякакви журита, предварителни номинации, лонг листи, шорт листи и т.п. финтифлюшки? Защо ни губите времето? Че той е човекът го знае всяко дете.
4) „Комплексност”. Кухо понятие, което отваря пространство за заобикалянето на всички други критерии за оценка – просто защото е „сложно”. Животът е „сложен”, „литературният живот” е „сложен”, българският мирен преход е „сложен” и т.н.
5) „Общественозначими автори и книги”. Кой е критерият за „общественозначимост”? Продажбите, медийното време, държавните награди, държавното промотиране? Докато това не е разписано в регламента, „общественозначимите автори и книги” също е напълно празно понятие, което може да се запълва ad hoc. Или вече е запълнено до края на живота ни с Г. Господинов.
И, разбира се:
6) „българския литературен мир”. Напълно (не)ясна алюзия, искаща да бъде метафора, дори символ. Напълно технически неизползваема като критерий за оценка и мотивиране защо една по-слаба поетическа книга е предпочетена пред по-добрата поетическа книга.
Извод:
Наградата на литературен клуб „Перото” е дадена на Г. Господинов за Там, където не сме (2016), защото международното положение в българския литературен мир е комплексно.
Благодаря за отговора, Светльо.
vs. archives 