Интересно е да се проследи как сравнително критичната преценка на гого феномена от страна на камбуров през 2007-а сабатическа година по-късно пируетно се превръща в дитирамби за господинов, в които академичната фрустрация на единия и комерсиалния успех на другия забъркват отровна смес.
мумия на пчела
в пирамидата на мравуняка
лятото погребано
Я вернулся в мой город, знакомый до слёз,
До прожилок, до детских припухлых желёз.
Ты вернулся сюда, так глотай же скорей
Рыбий жир ленинградских речных фонарей,
Узнавай же скорее декабрьский денёк,
Где к зловещему дёгтю подмешан желток.
Петербург! Я ещё не хочу умирать!
У тебя телефонов моих номера.
Петербург! У меня ещё есть адреса́,
По которым найду мертвецов голоса́.
Я на лестнице чёрной живу, и в висок
Ударяет мне вырванный с мясом звонок,
И всю ночь напролёт жду гостей дорогих,
Шевеля кандалами цепочек дверных.
Декабрь 1930
впечатляващо е да се види как думите правят неща
няколко думи ясни за приватизатор № 1 и
високопоставени фигури, били неясно защо любезни към момента преди ясните думи за приватизатор № 1 изведнъж
са строго сдържани, достойно ледни
пак направи нещо с думи, копеле
казва погледът на дистанциращата се от огнището на ясно говорене за приватизатор № 1 високопоставена фигура
Лежах сред труповете
Обкръжен от снежната пустош
Тифът е хуманна болест
Умираш с видения
Търсех ключа от вратата на дома си
Обкръжен от снежната пустош
момчето от охраната
на игралната зала
момичето от салона
за лазерна епилация
Куда мне деться в этом январе?
Открытый город сумасбродно цепок…
От замкнутых я, что ли, пьян дверей? —
И хочется мычать от всех замков и скрепок.
И переулков лающих чулки,
И улиц перекошенных чуланы —
И прячутся поспешно в уголки
И выбегают из углов угланы…
И в яму, в бородавчатую темь
Скольжу к обледенелой водокачке
И, спотыкаясь, мёртвый воздух ем,
И разлетаются грачи в горячке —
А я за ними ахаю, крича
В какой-то мёрзлый деревянный короб:
— Читателя! Советчика! Врача!
На лестнице колючей разговора б!
1 февраля 1937
По непотвърдени докрай данни (липса на трактат, манифест и т.п.) вече и високите теоретици започват да тъгуват.
Странно. Основна екзистенциална функция на науката (която разбира се високата теория е склонна да отрича) е държането на разстояние на всякакви „настроености” на обикновеното пребиваване в света.
Когато уважаващи себе си високи теоретици започнат да прибягват до „настроености” от рода на тъгуването, за да обяснят и опишат случващото се, трябва да наострим уши. Нещо се случва.
Колкото тривиално е да тъгуват обикновени литератори шмекери, толкова странно е показно да тъгуват публични фигури, чиято репутация се базира върху недосегаемостта на високата теория от банални „настроености” на литературното поле.
Те – обикновените литератори шмекери и отскоро и (!) необикновените високи теоретици – наричат това: тъгуване пред лицето на идване на апокалипсиса в ранните часове на вечерта.
Ние наричаме това тъга по мирния преход и неговите квазифеодални привилегии.
Ние наричаме техния апокалипсис просто поезия.
Която се взривява в лицето им на литературни апаратчици, усещащи как академичния контрол върху литературното поле им се изплъзва.
Тяхното тъгуване е обикновено шмекеруване, отдавна успешно превъртяно в тривиалната литература.
Техният апокалипсис е нашата поезия.
vs. archives 