vs. archives

Арестантите мечтаят за нещо голямо. Нереалните неща възпаляват въображението им. Голям атентат, софийски 11 септември или някое камикадзе да взриви парламента. Политиците са най-мразените хора тук, наравно с полицаите. „Знаеш ли колко е яко, ако Бен Ладен хвърли отрова и всички отвън измрат или пък ни освободи с калашници, тия ще се насерат, като почнат да стрелят по тях“. Нужна е обща катастрофа, взрив, апокалипсис да възстанови равновесието между света отвън и кошмара вътре.

Бягството. Знаеш, че е невъзможно и няма къде да отидеш. Дори да успееш някак да надхитриш обречеността и късмета си, после пак ще те хванат. Едно момче влязло с тригодишна присъда, бягало няколко пъти и накрая умряло в затвора. И все пак бягствата предизвикват възхищение – че някой опитва, някой дръзва за малко да стане невидим за жестокостта на доброто.

Ohne dich. Рамщайн. Първата нормална песен, която чувам сред изглеждащата вечна като всичко тук чалга, когато има батерии за малкото радио. Моля другите да не сменят станцията. Те ме гледат учудено, но склоняват. Поглъщам жадно всеки звук, всяка дума. Наистина съм без теб.

На Ивко Щастливко

Разноуста жегата гаванка
и аз във нея чан Зико
се къпя яребица разтръгвам чворове
и пея пор и гьол щръкнал щъркел
в крайна сметка любовта е мека филия намазана с мед
и отгоре й пиршество на пчелни оргии
и когато припекът е мързел смок
Ци Чу шофьор на камионетка подвижна лимонада
от домашен сорт през мехур оригване
и спуснат джам простенва драконски навън
„Зико, Зико квартал да си пък аз пчелин във него
и тъй да си бръмчим о неподвижното
дизел дзен и облак нарисуван с нос“
така ни хрумва живописна техника с уста
рисуване по облаци чрез стрък от стръвен хрян
легнали в тревите като бедствие и прашна кихавица
пренареждаща небето по Клее
само дето камионетката на Чу ни диша тежко в меланхолията
и мравките под нас щипещо сатори
та си вдигаме триножниците яко дим
с изпохапан задник Ци хвърчи и псува
„Еротична гад и хихик от дългата
змиорка в пояса“
електрическа е, викам подир дирята му,
ама той не чува и пращи свистящ напред
чума черно високо зареден енот та кълбовидно
се изсипва сотирологично потна лимонада пада дига се
връз сърцето на дюдюкащите на площада самки
съм газиран Дон Хуан, омайва ги с едно око
а с другото ме гледа, мене Зико,
как се дуя из прахта след него, дроб
готов да кихне спори страст по наръфаната шия
на мадам Пирон и вдига пръст и сваля немска
идеалистическа касетка в която стъклено реве Хюго ван Ойтел
незнаен математик прочут боксьор и бобено зърно
гадаещо по разхвърляните стойки на хвърлячите на боб
лимонада сиреч от кисело дърво и долбокоренист ябълков омлет
та идвам озъбен аз фучене ярост и премерен свян с пустиня цяла
между веждите ги смигвам ги налитам и пращя
змиорки имаме си и триножник-два елате да ви занебем
Ци Чу разбира се дообяснява „да ви нарисуваме в небето“
за да не стане някой лингвистичен гаф се прекатурва
се развихря с отварачката летят капачки разноуста жегата
порязана с ръждива тенекия плаче
и самките ни глътват
газирано шуптим по шии
и нещо в мене гладно се обажда
ей, Ци Чу май сме ранно християнство, Йона китът и подобни лимонади
сръчквам го в ребрата а онзи ме поглежда
под въпрос
сме свинското на Буда, Зико
току опаткахме светец
се пукам да се смея аз
да умра до смях
и той до мене
потъваме
цвърчим
дзен
пиян.

В килията всички са братя. Всички желаят другият да излезе, да избяга от кошмара, да се спаси. Няма виновни и невинни. Има само едно измъчено подобие на любов, оплитащо те в паяжината на състраданието. Няма значение дали, ако Руси излезе, ще убие хората, които са го предали, или, че Наско ще продължи да продава наркотици – сърцето ти е с тях. Както, ако родният ти брат беше изнасилвач или убиец, щеше да го обичаш не по-малко, дори напротив.