vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Из Ернст Юнгер „Приближения. Дроги и опиянение“ 7

 

Един шок, един неочакван пристъп от рода на наркотичното опиянение е в състояние да разкрие нови перспективи и то изведнъж, а не чрез развитие или обучение. Може да си представим и земетресение, събарящо стена. Интервенцията е при всяко положение насилствена, от друга страна обаче трябва да сме наясно, че иначе тази стена би ограничавала перспективата през целия живот, докато накрая смъртта, големият изравнител на разграниченията, не я накара да изчезне заедно с къщата.

 

 

 

 

Ти знаеш що е възвишеност

 

Ти знаеш що е възвишеност
Да се будиш по никое време
С пръст в пъпа пълен с кир не питай защо
Предутринната тишина неспирно съска
Като раковина истина
Истина ти казвам чувам
Прииждащата гмеж
От гласове която заглушава
Пробуждането на града

 

 

 

 

Из Ернст Юнгер „Приближения. Дроги и опиянение“ 6

 

Сънищата на лотофагите виреят в ориента.

 

 

 

 

Из Ернст Юнгер „Приближения. Дроги и опиянение“ 5

 

Където са нужни основания, авторитети или дори властови средства за подсигуряване на реалността на явлението, то вече е изгубило мощта си, продължава да въздейства като сянка или ехо.

 

 

 

 

Tout ce qu’on fait dans la vie

 

Tout ce qu’on fait dans la vie, même l’amour, on le fait dans le train express qui roule vers la mort. Fumer l’opium, c’est quitter le train en marche; c’est s’ocupper d’autre chose que de la vie, de la mort.

Jean Cocteau

 

 

 

 

Жабото на Кеведо

 

Предполагаем портрет
на поета:
путка на добра ученичка
в абсолютното черно
спретната, бяла
като бела екичка
Кучко мръсна
Бело цвете.

 

 

 

 

Интро

 

Правоъгълникът от масивни представителни сгради в сталинистки стил обграждаше вътрешен двор с разкопки на римски руини, в които играехме на топка, криеница или фунийки, и православна базилика, която стоеше далече от игрите и близо до загадките. Някой бе влизал там през паяжината от обраслите в бурени скелета, ала не ходехме там, когато бяхме заедно, сякаш бе място за самотни експедиции. Руините бяха наш дом и лабиринт, в който можехме да слезем и да се настаним, или да го погледнем отгоре, седейки и клатейки крака на оградата, отделяща древните камъни от туристите и пришълците. В огромната сграда имаше входове към много места: апартаментът на Теди, при когото идвах да играем, бомбоубежището, в което години по-късно, през есента на 89 като класен ръководител веднъж водих децата, учреждението, където ходех за българското гражданство. Винаги имах чувството, че ще объркам входовете, всеки път с облекчение установявах, че съм на прав път и че входът е правилният. Асансьорът бе облицован в тъмно дърво, имаше решетка от вътрешната страна, която се издърпваше и затваряше след вратата, за да тръгне асансьорът. Повикът да натисна бутона за четвъртия етаж преди да съм издърпал скърцащата дървена хармоника бе силен, да потегля нагоре без крехката предпазна решетка, която може би отделяше пътуването от най-силното и мъжествено предизвикателство. От тъмното дърво на ламперията изпъкваше под таблото железноцветна кутийка за стотинките. Теди носеше на врата си връвчица, на която висяха ключът от апартамента и пробита монета от 1 ст. Той сваляше връвчицата от шията си, пускаше стотинката в процепа на кутията, натискаше бутона за четвъртия етаж и издърпваше монетката, след като асансьорът потеглеше. Пътувахме нагоре зад дървената решетка, Теди надяваше връвчицата с ключа и стотинката обратно на врата си, въпреки че скоро пак щеше да я свали, за да отвори вратата на апартамента.

 

 

 

 

 

Старата аранжорка

 

Нейната работа е
да надипля и раздипля
гънките около мъртвото тяло
достатъчно дълго
за да мине за работа
пред наглите женихи на живота.

 

 

 

 

%d блогъра харесват това: