Да се мериш с папи
и вярващи самият ти
неназначен за папа, неназначен
за вярващ, невярващо
издигнат бидейки, за когото дрипи даже
стават пурпуреночервени, пред когото шапки
долу да политат и да няма капа дето да стои
сатанинско съществуване
Да не даваш никакви показания, да мълчиш, да живееш
предписания живот да живееш
слънцето, което не изкарва нищо на бял свят
и на слънцето да не създаваш труд, на никого
да не създаваш труд.
Труд е да не се надяваш, да не се страхуваш от нищо.
Този следобед прочетох Arest.com на Васил Прасков със закъснение от десетина години, годините на неолибералната приватизация на бг литературата.
Прасков ме върна към 1984-та, когато завърших Съветското средно училище при Посолството на СССР в НРБ, и бях решил да следвам БФ, мислейки си млад и зелен, че така се става писател. Исках да стана писател и да пиша на български.
Първата ми среща с бг литературата след десет години руска, латиноамериканска и немска в училището и вкъщи беше като отиване на село. Това не можеше да бъде сериозно!
После безкрайните години на късния соц и мирния преход, който се оказа в крайна сметка неолиберален късен соц. Години, в които окончателно реших, че няма как да бъда бг писател.
Не можех да бъда част от този лъжлив, страхлив, слагащ се език, наричан за пред хората и престижните части на чужбината бг литература.
Този следобед прочетох Arest.com. Истина, написана на езика, на който пиша!
Без надежда, без страх, на един език на свободата, който е и мой.
Продължаваме напред.
Трябва да вярвам, че
тази лудост, този затвор
трае во веки веков
многото часове, докато аз
си избирах мой папа
и тъмен дим
се издигна
(не една свещ
с белия)
докато моите сънища
заседаваха в конклава
и всичко живо гласуваше против
най-бясната ми провалена
мечта
та тя сама
не би си повярвала, не узнала
че да владееш над всичко това
над мърсотия, злато
семе е остров на мъртвите
На Виктор Прасков и Белослава Димитрова
vs. archives 