Силвия Чолева „Казах, че ще помълча, но е време да говоря“

by Владимир Сабоурин

 

Казах, че ще помълча, но е време да говоря, за да се знае истината за т. нар. „скандал“ около Литературен вестник.
Истината, която от 8 април, когато беше Кръглата маса по повод юбилея на вестника, продължава да се преиначава на принципа – смесване на половин истина и половин лъжа.
В последния брой на вестника вече излезе Отвореното писмо на Едвин Сугарев, Ирма Димитрова, Ани Илков, Румен Леонидов и Владимир Левчев, както и писмото на „действащите редактори“ на Литературен вестник. Излезе и „Право на уточнение“ от Бойко Пенчев в същия брой.
Затова заявявам, че вече казах двете неща, които смятам, че биха могли да помогнат на вестника в сегашния момент: първо – да се влее „свежа кръв“ чрез нови редактори, млади, енергични, с идеи и качества, такива хора със сигурност има; второто – да се избяга от криворазбраната академичност, задушаваща вестника, а да се търсят други форми тя да бъде представена в него.
Първото беше изопачено като битка между млади и стари, като дори се внушаваше, че имам готов списък с имена. Второто – че съм срещу академичното изобщо.
Е, не е вярно.
Действащите редактори пишат в своя отговор на Отвореното писмо:

Питаме се обаче какво всъщност иска Силвия Чолева, след като отказва да работи
със сегашните членове на редакцията и охотно разпространява обиди и клевети
по техен адрес. През последните два месеца тя не участва в заседанията на
редакционната колегия и на практика се самоизолира.

Обиждана съм, че правя интриги, че злословя против вестника във фб, което също не е вярно, няма нито едно доказателство за това! Разпространяването на клевети и обиди искам да се докаже с документи. Ще държа отговорни тези, които го твърдят. Не съм го правила нито на стената си във фб, нито никъде писмено. Страницата ми във фб е отворена да качва всеки…
Казва се, че не съм била на редколегии в последните два месеца. Моля, другарко, признавам вината си…
След редколегията след Кръглата маса (има запис в ютюб от нея и какво съм казала, има и запис от Библиотеката в сайта на БНТ с мое участие, където повтарям ясно какво мисля), превърнала се в другарски съд, наистина се отказах да присъствам. Това вече съм го живяла. Живях социализма и аз…
Отказах се поради един разговор по мейла, който и аз получавах. Разговор между редакторите, който няма да цитирам изцяло, а само ще дам няколко примера, за да се разбере, че оттеглянето ми не е „личен житейски избор“ (да не би да се омъжвам, бе?), „мързел“, „осигуряване на прехрана“, „умора“, или каквото още се внушава по онзи познат начин и ме накара да се дистанцирам.
Освен всичко това, ми бе отнет броят, който трябваше да водя на 29 юни, под предлог, че е юбилеен (не брой преди, не брой след моя по график). и ще го правят всички. Познат метод.
Самоизолирането обаче всъщност е ИЗОЛИРАНЕ.
Нека да припомня какво всъщност написаха редакторите в горепосочения разговор по мейла. Цитирам:

Колкото до броевете. Не виждам никакво основание вече да има Силвия да прави броеве. Ако за нейното участие в тоя вестник – стои и моето устно съгласие, то аз отеглям това съгласие.
Мария

Ясно е, че със Силвия няма да се работи занапред, ясно е, че я режем без жал, но няма нужда да си организираме ръкопашни схватки за сеир на зяпачите.

Съгласни ли сте?

Йордан

За мен вече е непосилно да работя в подобна среда с теб.
Камелия

Понеже и аз съм включен в кореспонденцията, не мога да се сдържа да не разкажа един от любимите си вицове:
Мутрафон кара в насрещното платно по пътя към Боровец. По телефона му се обажда негов приятел:
– Брато, какво става? По радиото казаха некъв карал в насрещното?!
– Брато, не е един, много са!

Те така.
Силвия, ти като не си шушумига, защото не кажеш ясно, че не можеш да работиш с тези хора (наричани на твоята фейсбук страница “кастрати” и “шарлатани”) и си тръгваш? Или можеш? Или очакваш всички да си тръгнат, за да останеш да караш в насрещното?
Бойко

13508865_1642289706091685_6426286368086278159_n

Жалко за Литературен вестник, той не заслужаваше това…

Малина Томова:

Встъпление на глас

Кой дявол ме кара да си мечтая на глас?
Мине не мине столетие, виждам своите символи
закачени като значки по чуждите ревери –
други ме осъществяват, при това без усилие,
а аз, пренапрегната, стискам в ръката си
голата действителност вместо просешка тояга.

 

 

 

 

 

Advertisements