vs. archives

„Един човек застрелял, ритуално и условно, всичките си приятели. Нищо особено не се случило, освен това, че човекът сега трябвало да си говори с лешоядите, дошли за труповете.”

Попаднах на този прелюбопитен текст, защото съм абониран за блога на автора му.

Гугъл може да осветли авторството, което аз няма да си позволя да направя, защото имаме пред себе си басня без имена, която може да мине за колективно творчество.

Навремето авторът на баснята не (ми) говореше само с притчи и без имена.

Е, друго време беше, за което нито той, нито никой друг от ЛВ искат да си спомнят.

Разбирам ги. Настоящите им административно-бюрократични постове не биха толерирали говоренето без притчи и с имена, говоренето на 90-те.

Харесвам тези басни, когато се натъквам на тях в литературното творчество на автора.

Но дебатът около ЛВ не е стихосбирка.

Нека все пак да обърнем полагащото се внимание на тази басня, доколкото тя е ПЪРВОТО ЧЛЕНОРАЗДЕЛНО ИЗКАЗВАНЕ на член на КК ЛВ, пък бил той и в дългогодишна хибернация.

Баснята е басня за приятелството. Затова основният въпрос е: Кои са „всичките приятели” на визирания „един човек”?

Редакторите на КК ЛВ?

Едва ли. В тази сфера няма автентични приятелства, както авторът на текста прекрасно знае. Особено откакто „Литературен вестник” изцяло се превърна в академична Корпорация Катедра ЛВ.

Авторът на баснята също прекрасно знае, че сегашните „приятелства” в КК ЛВ се базират изцяло на административно-академични съображения под формата на определен брой гласове, осигурявани от структуроопределящата Катедра в КК ЛВ.

Защо тогава авторът на баснята говори за „приятели”, при това „всички”?

Нямам отговор на този въпрос и ще се въздържа от допускания, защото авторът на баснята е мой приятел извън Корпорацията.

(Е, има си елемент на сплашване: Нямаш вече приятели, копеле. А в БГ литературата нищо не стаа без приятели, брат.)

В рамките на Корпорацията да се разказват басни, чиято основна тема е приятелството, е израз или на дълбока човешка наивност, или на административно-бюрократична перфидност.

Странно. Не свързвам нито един от двата случая с интелектуално-етическия профил на автора на баснята.

Или просто авторът на баснята с „всичките приятели“ визира себе си?

Да, той е единственият ми приятел там. Но за мен това приятелство е възможно вече само извън Корпорацията Катедра ЛВ.

Негово свободно решение е да остане в Корпорацията.

И да не ми е вече приятел.

Е, чак да е „всички“ мои приятели е прекалено силно допускане.

Пък съм и женен човек, за когото все пак на първо място е семейството.

И съм дълбоко убеден, че авторът на баснята не спада към онези здрави сили в Корпорацията, които очевидно смятат, че най-правилно би било проблемът ВС да бъде разрешен през съпругата му.

Най-забавното развитие в казуса ЛВ след анонимните писма, адресирани към критици на Корпорацията Катедра ЛВ (КК ЛВ) – а забавлението не бива да се пренебрегва, както ми бе обърнато внимание наскоро, дори при крайно принципни казуси – е, че ако не открием конкретното лице извършител на престъпното деяние, негови потенциални извършители могат да са, както следва:

Всички заинтересовани от запазването на сегашното статукво на КК ЛВ, което в конкретна разбивка ще рече:

1) неявният център на властта, разположен извън КК ЛВ

2) настоящата редакционна колегия на КК ЛВ

3) роднините на редакторите на КК ЛВ

4) „своите“ читатели на КК ЛВ.

Забавно, нали?

Е, предпочитаме да открием конкретния извършител.

И да видим какви са конкретните му връзки с КК ЛВ, разбира се.

Поради зачестили запитвания на добронамерени граждани, загрижени за изцяло принципни въпроси, отвъд всичко лично и земно, т.е. за бъдещето на самата БГ литература (предполага се: в небесата), без оглед на нейните автори, съм длъжен да заявя следното:

Владимир Сабоурин НЕ е ПР на ЛВ.

Дори за черен ПР.