Утре по това време
Ще бъда в теб
Суровата кърваво
Течаща риба миризлива
Ела в мен, ще дойда
Да си в мен
(и на Сарра беше престанало
обичайното у жените.)
Тя се засмя в себе си
И рече: в мензис съм
Но Сарра не се призна
Защото тя се бе уплашила.
Той обаче (й) рече:
не, ти се засмя.
Сурова кърваво
Течаща рибо миризлива
Има ли нещо мъчно за господа?
Утре по това време
Ще бъда в Теб.
нека да рекапитулираме
време е за допитване до
Железния човек и Каменния гост
дали са преведени парите
на тебе ти избърза, той закъснява
дали преводът, кръвотечението
и Каменния гост все едно са естество
е схоластичен въпрос уморяващ
от глад магарето между еднакво
отдалечени от него купи сено
ако при Буридановия осел
купите сено са две, в случая
са три месечно: превод
кръвотечение, поредния ти
любовник от високите етажи
на културния живот, от онези
Аз съм аз и искам да се запозная с Вас
Време е да рекапитулираме
3 дни, 2 нощи и 2 утрини на Св. гора
толкова е хубаво, че може да се каже
Три дни, две нощи и две утрини
Три дни, две нощи и две утрини
Първата терцина е кажи речи
готова, пасва точно тук, заспа
на мястото си все едно с години
героите на дидактическата ни поема се будят
един до друг кат’ в първа
и последна брачна нощ,
последвана от делника
на прилежно търпеливо блудство
съвместен разбор на избрани сцени
от световното порнографско наследство
от Книга Битие до Сало или
120 дни на Содом като за последно
смирено и свенливо те чуках в устата, сиреч
Аз извършвах постъпателно-възвратните
движения изправен, а не както обикновено
Ти надвесена, ала въпроса не е в субекта
и обекта на постъпателно-възвратното
движение в твоята уста, а в еднакво отдалечените
от субекта и обекта на чукането в устата свян
природни картини, срокове и разписания
на автобуси, милост, обич, уважение
На автобуси милост обич уважение
на свена, с който поставяш ръката ми
на лявата си гърда, въпреки сутиена
казваш, виж острите зърна, цугцванг
т.е. липса на полезен ход извън решението
да те чукам сред природата на Св. гора
ебалника на града, обикновено колите
отбиват по коларския път водещ
до решетките на вододайната зона
навлязлата кола запушва достъпа
на евентуална друга кола, а в нощта
пешоходците вървят по асфалтовия
царски път и отдалеч виждат
запалените фарове и вътрешността
на возила и благовъзпитано с разбиране
съчувствие емпатия ресентимент
продължават по пътя си към някоя
от пейките, там където тя държи
той да свърши, вдига очи, и ето
вижда керван звезди около главата му
куха, толкова куха, че не може я погледна
той се смее, че е свършил бързо
тя се смее, че е успял да свърши с нея
но не с онази другата преди години
творба, започваща мъчително, бурно
и завършваща в Розата на Рая
който поради констипация е в твоята уста
а поради по-скоро антиромантичното
правило за единство на място
време и действие е на Св. гора.
На Борис Ангелов
Може ли да се тича
ръка за ръка както
се плува ръка за ръка?
Питам бялата риба
хубавогърдата тутраканка
аз, Ахил
Са разбрах
Какво харесвам в теб
Не са хуавите цици
Не е хуавата коса
Не е хуавио задник
Не е хуавото чело
Се налитам на путки
Дет са хуави
От скулите нагоре, не знам
Не е божествено твърдио
Западен диалект, врязващия се
У тае мекота, дет плацикам
От девет годин
Не е
От сичко по малко
Прибирам се и слушам Поезия и Тичане.
Монотонното триене
на микрофона о панталона му. Може би не точно,
но така ми харесва да си го представям.
Актрисите винаги в крайна сметка остават без дрехи,
Ероса на Познанието го нарича той.
Хармония на дух и тяло:
учестения му дъх в края на записа.
Хуавата ти коса
Идеше отдолу
С пусната коса, може би не точно
но така ми харесва да си го представям.
Сиво потниче, по-надолу не видох
В началото
Хармония на дух и тяло:
Сивото е цвета на технологиите
На чистата смърт
Смъртта като добре свършена работа
Докарана до успешен край
учестения му дъх в края на записа.
Сивото е цвета
На морската пехота
Пълно Бойно Снаряжение
Идеше отдолу
С пусната коса, прибра
Я чак като се изравни с мен
С тоа жест, дет ме кара
Да искам да съм путка
Прибирането на косите с ластичка
Коректния ти жест
Сивото е цвета на Просвещението
Сивото е цвета
на тренираните от спорта тела
Са разбрах
Кво харесвам в теб
Спорта
Големата религия
Най-твърдата, най-меката
Дрога, опиум
За народа платонизъм
Отваряне на второто дишане
На западнио свет
От гърците насетне
Тва че некакви маймуняци
От Кения Танзания Етиопия
Големите негра от големата Америка и пр.
Са най-добри у тичането
Е неква грешка
Грешка е станàло, ти ка’ам
Като със чифутите и Библията
Както и да е
Спорта си остава
Големата религия
Най-твърдата, най-меката
Дрога, опиума за народа
Платонизма за народа
Отваряне на второто дишане
На западнио свет
Са разбрах
Кво харесвам у теб
Има неква грешка, ти ка’ам
С чифутите и Библията
С чернилките и тичането
Ебахти, да не се окаже верен
Копнежа на Петрарка
По Африка
Кимаш
Ти ще тичаш
С мен, кефи те нали
Щот мен ме кефи
Ае пак да го напраим, ти викам
Разбиращо, разбрано, чисто
Кимваш
Кво да пра’а
Кат обичам
Да кимаш разбиращо
Разбрано, чисто
Кат обичам
Гърците, аз
Негрòто, аз
Чифутина, аз
Българина
Обичам тез планини зелени
Belflower, LA
Света гора, ВТ
дето с тебе тичам, обичам
Са разбрах
Какво харесвам в теб
Може ли да тичаме
ръка за ръка както
плувахме ръка за ръка
бяла сладководна рибо
хубавогърда тутраканке
Аз, Ахил
питам голямата бяла риба
Майката на Пладнето
Майката на Дунава, сички
Сестри от морската бездна
Майка ми, кучка
от морската бездна
Аз, Ахил
Питам бялата риба
В чешкия курорт Мариенбад
Почти 72-годишният Гьоте среща наивно-кокетната
17-годишна Улрике фон Левецоу (Levetzow)
Която прекарва там лятото заедно
С майка си и двете си по-малки сестри
В поета пламва любов към девойката
Заслепен от любов, той посмява
Почти немислимото: в писмена форма
И с всички необходими формалности
Иска ръката на госпожицата
Негов сватовник е приятелят му
Великият херцог на Саксония-Ваймар-Айзенах
Карл Август, който обещава на семейството
На Улрике безгрижен живот при неговия двор
(Гьоте се оправдава пред Карл Август
С думите: „Никой неуспех, никое мъмрене
Не прави любовта достойна за порицание”
Дори в този момент на страст, той е пределно
Точен в административното разграничение
между „мъмрене” и „порицание”)
Толкова по-разтърсващ за галеника на съдбата
В любовните дела – за висшите чиновници
Не съществува понятието нещастна любов –
Е любезният отказ: „На госпожицата
Все още съвсем не й се омъжва”
(формулировката на отказа
бива определена като дипломатична)
Това най-голямо поражение в личен план
– изречението на Кафка, че „нещастна
Чиновническа любов не съществува”
Трябва да се чете буквално –
Се превръща същевременно във връх
В творчеството на Гьоте:
Още в каретата на връщане от Мариенбад
Предполага се на коляно
Възниква Мариенбадска елегия
Която е паметник на неговото неосъществено
– буквално „изпълнено с отказ” –
Любовно преживяване, лирически паметник
И взе един камък и го постави за паметник.
(по материали на Уикипедия, статия „Marienbader Elegie”)
Винаги съм се смятал за самотен боец. После прочетох при Че Гевара, че събърбън герилата не трябва да надвишава 8 души. Но тук няма и толкова. Юнгер ме върна към себе си – партизанският отряд трябва да се състои само от един човек, самият ти.
Влади здравей,
Сега се прибрах в Атина и прочетох всичко.
Признавам, че харесвам втория (публикуван в Литернет) вариант на “Сбогом, ЛВ” много повече от първия. Не само защото обсценното, дори концептуализирано, би могло до такава степен да разсее един неподготвен читател, че да измести тежестта на текста, но най-вече защото в новия вариант финалът съдържа няколко параграфа, които смятам за особено важни, всъщност най-важната и съществена част от спора около ЛВ.
Ето ги:
“Напускам Ви като Ваш дългогодишен сътрудник и читател, след като се опитах да Ви убедя, че трябва да направите промени в редакционната колегия, които да неутрализират изражданията на академичната ендогамия, която практикувате в момента.
Вие предпочетохте да останете насаме със себе си. Оттук насетне „Литературен вестник” окончателно се превръща в университетски стенвестник, а редакционната му колегия в Катедра, съставена от професори, доценти, главни асистенти, старши асистенти и асистенти, намиращи се един спрямо друг в йерархични отношения на подчинение и зависимости.
А читателите са студенти, на които предстои да положат изпит пред Вас, академичната власт, разбираща от литература повече от тях.
И поради това трябва да Ви харесват, както като преподаватели, така и като поети.”
Това са думи, под които бих могла изцяло да се подпиша. Сблъсъкът е принципен, колкото и да има опити да бъде представен като личен. И именно принципната си (и не лична) позиция бих искала да прибавя в подкрепа на твоята.
Смятам – от години мисля така -, че срастването на Академия и литература е едно от най-опасните неща, случващи се литературата в световен план. Академията произвежда теория, илюстративно спрямо нея произвежда (често от същите хора) литературен текст, който на свой ред бива тълкуван, ситуиран и канонизиран въз основа на тази теория (често от същите хора), така че да я обогатява с нови литературни примери. Това е кръгов, абсурден и самодостатъчен процес, способен да продължава до безкрай, без да излиза от своята кръговост. Създава движение също толкова, колкото хамстерът, тичащ километри вътре в колелото си. Когато една система се самозадоволява, рано или късно (обикновено рано) започна да се самозадоволява и в онзи първоасоциативен (обсценното май е неизбежно, а?) смисъл на думата. Т.е. остава ялова.
Това не е само български проблем и не само проблем на ЛВ. Но в едно толкова тясно пространство като българската литература и без алтернативна трибуна е особено ясно поставен и болезнен.
Обичам да казвам (тъкмо днес е особено актуално :), че не може някой да свири дузпа и едно временно с това да рита топката. Няма такава игра! Това е морално вредно, а оттам автоматично и литературно вредно. Първото неизбежно води до второто с математическата точност, позната ни от тоталитаризма.
Това исках да кажа накратко. Публикувай, ако искаш, този текст във Фейсбук или където другаде прецениш в мрежата.
Добре е да говорим, дори и, ако се налага, само помежду си. По-смислено е от мълчание.
Поздрави
Яна
Смятам, че сме навлезли със страшна сила в принципно нов етап на мирния преход, различен от присвояването на ресурс през 90-те.
Новото според мен е, че сега вече с откраднатия през 90-те ресурс трябва да се купят „младите“, по-точно казано бъдещето на бг литературата.
Това е много важно, хора! С всички налични сили на партизанската война трябва да се противопоставим на стартиралата кампания по корумпирането на сега навлизащите в литературата автори.
Да ги убедим, че това е мишеловка, че ще ги съсипе като автори, че ще ги лиши от безсмъртие.
Войната е започнала и никой да не се прави, че не вижда това.
Мирният преход като цяло е перманентна гражданска война на крадците срещу обраните, но сега вече наистина става дума за необратимото открадване на бъдещето на бг литературата.
Трябва да се борим за всяка душа на млад автор, да им се молим, да ги сритваме в задниците, да им показваме, че извън мишеловката животът е по-жив, че сиренцето не си заслужава да продадеш вечността на душата си и текстовете си.
Като за начало: Не продавайте литературното си първородство за кастронче леща!
И: Не забравяйте, че който има, се посира от страх да не го изгуби.
Знае, че го е откраднал, това увеличава страха му.
Вие от какво се страхувате??
vs. archives 