vs. archives

В относително ведро и спокойно постсеместриално очакване на становището на Александър Кьосев по казуса ЛВ реших да си припомня как се развиха нещата с казуса Марин Бодаков преди осем години. Това припомняне е важно за мен, доколкото проточването на стратегическото мълчание около казуса ЛВ започва да ми напомня за на пръв поглед добре позабравени времена и нрави.

Преди 8 години написах и публикувах трийсетина текста, в които исках оставката на г-н Бодаков като редактор на в. „Култура”, смятайки, че е неприемливо от гледна точка на журналистическата етика да се съвместяват позициите на редактор на „Култура” и съветник на Георги Пирински.

Писането ми остана без никакъв резултат. Всеки може да се убеди в нулевия резултат, хвърляйки просто в момента as you read бегъл поглед към редакторското каре на в. „Култура”.

Мълчанието на г-н Бодаков се оказа на 100 % полезно, моето писане с нулев КПД.

Дали обаче между мълчанието на г-н Бодаков и мълчанието на А. Кьосев може да се постави знак на равенство?

До окончателното доказване на противното аз ще избягвам да поставям този знак на равенство.

Не изключвам възможността мълчанието на А. Кьосев да може да бъде успоредено по-скоро с близо двумесечното забавяне на литературно-историческия трактат на Йордан Ефтимов на тема „Как да не отговоря кратко и ясно защо поздравих Л. Левчев от подиума на зала 6 на НДК”.

Но и този сценарий куца, защото доколкото познавам литературнополитическите текстове на А. Кьосев, подобен изврътлив Йордан-Ефтимов чаршаф би бил обида за самия него като мислещ и пишещ човек.

Общо взето ползите от мълчанието, дори когато се пише пространно и ерудирано, видимо и недвусмислено натежават над вредите както в случая Бодаков, така и в случая Ефтимов.

Аз обаче ще се въздържа до окончателно доказване на противното да паралелизирам тези два случая с моментното решение на А. Кьосев да помълчи.

Засега не вярвам то да е окончателно.

Би било несериозно и навяващо не особено приятни аналогии. При уважавана академическа фигура като А. Кьосев не е изключено вредите от мълчанието да натежат спрямо ползите.

През далечния и съдбовен за България край на 90-те, когато за първи път преживяхме, без да знаем още, първата литературна ПР кампания („Естествен роман”), а Симеон ІІ биваше подготвян от съветските другари за парашутиране в БГ, излезе един роман, който така и не прочетох, но чието заглавие ме съпровожда през всички тези години постмортем на политическото и литературното в неолибералната фаза на все по-мирния мирен преход – „Нови степени на свободата”.

Позволявам си да се върна толкова назад в говоренето си по казуса ЛВ, при това без да съм изчел задължителната библиография, защото изповядвам схващането, че с предстоящото тези дни единодушно изгонване на Силвия Чолева от вестника ще се затвори последната страница на новите степени на свободата, които представляваше „Литературен вестник” през 90-те.

В предходен свой текст по казуса предложих да дефинираме настоящото състояние на ЛВ като окончателна победа на академичния неолиберализъм в мащаба на един литературен вестник, докаран до университетски стенвестник на Катедра „Теория на литературата“ (СУ) и тук-там НБУ. Окончателна победа, която вече се е случила в мащаба на процеса на мирния преход и която ЛВ, изцяло успоредно на правилната линия, в крак с времето и в съзвучие с решенията на последния конгрес на КПСС, редакционно имплементира.

Впечатляващ, поне за мен, който вече гледа на ЛВ изцяло отвън, след като публично заявих, че го напускам след 22 години сътрудничество, е изоморфизмът между редакционното затваряне на последната страница на новите степени на свободата – и достигането на нови коти на мълчанието в скандала или дебата, както ви харесва, около ЛВ.

Мълчанието на литературните асистенти сякаш е в реда на нещата. Макар чувствително да деформира и накърнява автономността им на редактори, то е по-скоро структурно следствие от основополагащата подмяна на литературното с академичното, при която академичните йерархии се проектират в литературното поле, прекроявайки го властово по свой образ и подобие.

Но от какво е обусловено мълчанието на Александър Кьосев?

В изцяло личен разговор (различен от публичния разговор в Синия лъв, който той публично обяви за личен) А. Кьосев беше така любезен да сподели с мен някои съображения относно сгрешените основания на поведението ми, от които би могло да се изведат съответно определени основания за неговото странно мълчание, което аз като външен наблюдател възприемам като съществена нова степен на мълчанието в казуса ЛВ.

Аз няма да си позволя да направя това извеждане вместо него.

И не защото би било проява на „лош вкус”, както натърти А. Кьосев в едно обяснение на стената си във ФБ, а защото по никакъв начин нямам намерение да му спестявам необходимото усилие на публичната аргументация, която според скромното ми мнение той дължи след като по собствена инициатива вече взе участие в събитието в лична устна форма (но не в Синия лъв).

Докато това не се случи, мълчанието на А. Кьосев по казуса ЛВ представлява обезпокоителна нова степен на един обезпокоителен сам по себе си феномен.