vs. archives

Може би в идните дни ще прочетем в жълтата преса следното заглавие: „Паметникът на Тодор Живков в Правец се просълзи.“ И по-долу: „Местни хора видели сълзи върху лицето на Тато, заплакал от умиление, че България ще подкрепи Ирина Бокова за генерален секретар на ООН, припомнил си за Людмила.“ Край на иронията. Не знам дали Ирина Бокова е добър кандидат за ръководител на ООН (сигурно могат да се посочат достатъчно аргументи „за“), но нейната номинация изобщо не ме изпълва с национална гордост, а тъкмо напротив – с горчивото чувство, че историческото изчеткване на комунистическия елит от следите за кървавия му произход вече приключи.

Това „изчеткване“ не започва на 10 ноември 1989 г.. То започва много по-рано, някъде

в края на 60-те, когато комунистическите лидери масово започват да изпращат децата си на обучение в „прогнилия Запад“

Целта на този процес изобщо не е разпространението на комунизма, а опит да се осигури по-охолен живот в условията на съветската изолация, както и спасителен изход, в случай че режимът в Москва рухне.

Понеже прекият контакт със западни политици е не само невъзможен, но и опасен, връзките се изграждат в институции от типа на ЮНЕСКО и ООН. Детски асамблеи, международни писателски срещи, фестивали на изкуствата, всички те подкрепени под една или друга форма от двете организации – културата и най-вече приказките за световен мир се оказват идеалната фасада за очищението на комунистическия елит.

Това, че в София Людмила Живкова говори за световен мир, обаче не пречи на нейния баща да продава в същия момент оръжие на военни и терористични групи по света (Ангола, Ирак, Алжир и пр.). Не пречи и част от тези т.нар. подкрепи за братски страни да са заплатени от бюджета на страната. Но все едно кой точно е плащал за миротворческата фасада на режима и за онова, което се скрива под нея, по-важното е друго – България не става по-важен фактор на световната политическа сцена нито чрез световните певци и писатели, на които щедро плаща, за да посетят София, нито чрез режимите, на които изпраща оръжие. След рухването на комунизма всичко това – и световните културни конгреси, и огромните оръжейни дългове – потъва в небитието.

Единствената полза е за децата на режима

Затова и аргументът, че ако Ирина Бокова стане генерален секретар на ООН, България печели международен престиж, е откровено наивен. И не защото мястото, което г-жа Бокова евентуално ще заеме, не е престижно (въпреки всички упреци срещу ООН), а защото нейното номиниране, изглежда, обслужва същата фасада, която през 70-те и началото на 80-те обслужва миротворството на Людмила Живкова. С тази разлика, че сега зад фасадата не е елитът на БКП, а господарите в Кремъл. Казано направо – Ирина Бокова не е кандидатът на България и някаква българска стратегия за мир, а на Русия, трескаво търсеща легитимация и лостове за новата си геополитика и подплашения си елит. Издигането на г-жа Бокова няма нищо общо с нашата уж важна роля в световната дипломация, а на жалки зависимости, поставящи ни за пореден път на колене пред Русия. Това, което

според правителството трябва да ни изпълва с гордост, трябва да ни носи срам или поне неудобство

Не съм специалист по световна дипломация, но ми се струва, че изборът на г-жа Бокова няма да мине гладко. Първо, ООН е създадена непосредствено след Втората световна война най-вече с идеята да бъде официален форум за преодоляването на бъдещи конфликти между САЩ и СССР, поради което и никога не е била управлявана от хора, пряко излъчени или съвсем явно зависими от някоя от тези сили. И второ, на фона на упреците, че не работи ефективно и има сериозни проблеми с корупцията, ООН едва ли ще си позволи допълнително да урони престижа си с един скандал за произхода на Бокова, какъвто вече се е случвал при избора на австриеца Курт Валдхайм през 1972 г., обвинен във връзки с нацистите.

Та се питам кое в крайна сметка натежа при избора на Ирина Бокова?

И си отговарям, че той не е бил определен толкова от натиска на Русия и разни сметки (импровизирам: Кристалина Георгиева да е кандидат на ГЕРБ за президент), колкото от натиска на националния ни комплекс за безпаметство. Всички добре знаем кое позволи на децата на престъпници като Георги Боков да получат западно лустро и кариера в големи световни организации и всички масово се правим, че не го знаем. И като се правим, че не го знаем, избрахме да гледаме на онзи режим през очите на бившите му телохранители.

А в тези очи, прости и страхливи, г-жа Бокова може би е наистина огромен авторитет, бижу на световната култура и дипломация, обект на почит и обожание, какъвто несъмнено е била и самата Людмила Живкова.