Из Хайнер Мюлер „Мисията“
РЕВОЛЮЦИЯТА Е МАСКА НА СМЪРТТА. СМЪРТТА Е МАСКА НА РЕВОЛЮЦИЯТА.
LA REVOLUCIÓN ES LA MÁSCARA DE LA MUERTE. LA MUERTE ES LA MÁSCARA DE LA REVOLUCIÓN.
РЕВОЛЮЦИЯТА Е МАСКА НА СМЪРТТА. СМЪРТТА Е МАСКА НА РЕВОЛЮЦИЯТА.
LA REVOLUCIÓN ES LA MÁSCARA DE LA MUERTE. LA MUERTE ES LA MÁSCARA DE LA REVOLUCIÓN.
Пероните ще ги разиграят
на среднощната си рулетка
и крупиета със железничарски фуражки
гръмогласно ще известяват печеливши числа.
Те загубиха, не направиха добре своята сметка
и ще заминат с последния влак.
Хоризонтът пред тях накален ще изчисти
трескавото знамение за нов хазартен кураж.
Зад стъклата ще просветват
в стоически афоризми
разорени модели на някогашен бляскав пейзаж.
Тяхната пияна компания не ще изтрезнее,
докато стигнат морето,
продължавайки изтощения си гуляй.
И в поетиката на нощните плажове ще светлее
проточената агония на вълнолом самурай.
Те са свободни,
те могат да видят каквото поискат…
През разредена мъгла ще лумне лъч светлина
и довян от капризно течение,
ще се разискри
КОРАБЪТ НА ЕЛЕНА с разнобагрените платна.
Те ще си спомнят,
ще се втурнат към платната опънати,
на пристана ще се струпат светлини, светлини.
През огън и сеч над вълните огънати
светът ще се впусне отново в любовни войни.
Възторгът пред толкова пъти преправяната Поема
ще нахлуе на жадни талази в кръвта.
И съдбата ще отключи предначертаната схема
в новото прекрояване
и проиграване на плътта.
Те са белязани, готови на всичко,
и ако боговете с укори ги посипят,
ще се превърнат по собствена воля в лъжци.
КОРАБЪТ НА ЕЛЕНА послушно ще отклонят към Египет
намазани с благовонно масло гребци.
Ще извикат срещу Горгоната, невъзможно е другояче,
ала в изкуството е простено
гибелния курс да сменим.
Египет, Египет, спасителен начин
съдбите си в абаносов покой да смекчим.
Морето пред тях бушува с първичен напор,
те са поети,
те дават на нещата благоприятен обрат.
И КОРАБЪТ НА ЕЛЕНА с попътен вятър
все още плува отвъд хоризонта
на виновния свят.
* Палинодия (гр.) – пре-върната песен, със смисъл, обратен на първоначалния, песен с нов обрат. В една от версиите корабът на Елена се отклонява към Египет, а в Троя пристига нейната сянка.
Нагазила вълните, в лека дреха,
със сянката на сън в очите, недоумяваща
каква ли участ й отрежда хоризонтът пуст,
тя глезените си оголва и проклина яростно Тезей.
Кому е обещана гледката,
замръзнала подобно сянка, без изтичане на време,
ще можеш ли да я приемеш, тъй както мъж приема
изоставена от друг любима, необещаната…
Покорителят на Азия,
по-славен пълководец от Александър Македонски,
веселият бог на виното, той идва неочаквано,
от кораба се срива шумната му свита,
с цимбали, свирки, тъпани и флейти
направлява танца на жени и змии
в замайващи обрати,
във въздуха над дюните се разминават
скокливи рисове, пантери,
и с лапите си лъвовете будят
силени и сатири в пиянската им дрямка.
Поднесената чаша е изпита чаша,
прояснените очи са замъглени очи,
прекъснатият ни живот е непрекъснат танц
покрай острови на изоставени любовници,
в морета подир бягащи любовници,
където паметта е постоянно отучване да сме реални.
Ще отплуваме със жестове,
изчистени към първоначалния им смисъл,
само с това дихание, което никой
не успява да задържи, ни минало, ни бъдно,
вездесъщ без същност дъх… О, не това
кислородно вдишавне за здраве,
не въглеродната въздишка,
не тия редувания на ритмичен ужас
по устните ни слети…
Морето е женствено, открито, влачи
пръчки лозови, с гроздове отрупани,
и нефтените сонди подобно на вакханки
танцуват покрай нас, загърнати с бръшлян отровен.
Последните ни сокове са първите ни сокове,
печалният ни танц е веселият танц,
ни повече и ни по-малко.
Твоето лице и устни бяха ли ми обещани,
както светликът на зората,
обещано ли ми бе лицето на моя син,
моето лице, главата ми, шишарка на лудешки тирс…
Нима ни бяха обещани
тези острови и брегове, морета,
и родината ни – много пъти обещавана,
ни повече и ни по-малко, отколкото способни сме
в ръце да задържим…
Не тия замърсени извори,
не тия отключени енергии на руди,
по-пагубни от гроздовия сок
и от менади по-беснеещи,
не тия изоставени любими,
не тая неразумна жажда
да пленявате и да убивате, моряци,
не за такова безумие отключих
мъзгата лозова, не на това ви учих.
Но стига… Всички посоки
на екстаза съгрешени са – и обещани.
Може би в идните дни ще прочетем в жълтата преса следното заглавие: „Паметникът на Тодор Живков в Правец се просълзи.“ И по-долу: „Местни хора видели сълзи върху лицето на Тато, заплакал от умиление, че България ще подкрепи Ирина Бокова за генерален секретар на ООН, припомнил си за Людмила.“ Край на иронията. Не знам дали Ирина Бокова е добър кандидат за ръководител на ООН (сигурно могат да се посочат достатъчно аргументи „за“), но нейната номинация изобщо не ме изпълва с национална гордост, а тъкмо напротив – с горчивото чувство, че историческото изчеткване на комунистическия елит от следите за кървавия му произход вече приключи.
Това „изчеткване“ не започва на 10 ноември 1989 г.. То започва много по-рано, някъде
в края на 60-те, когато комунистическите лидери масово започват да изпращат децата си на обучение в „прогнилия Запад“
Целта на този процес изобщо не е разпространението на комунизма, а опит да се осигури по-охолен живот в условията на съветската изолация, както и спасителен изход, в случай че режимът в Москва рухне.
Понеже прекият контакт със западни политици е не само невъзможен, но и опасен, връзките се изграждат в институции от типа на ЮНЕСКО и ООН. Детски асамблеи, международни писателски срещи, фестивали на изкуствата, всички те подкрепени под една или друга форма от двете организации – културата и най-вече приказките за световен мир се оказват идеалната фасада за очищението на комунистическия елит.
Това, че в София Людмила Живкова говори за световен мир, обаче не пречи на нейния баща да продава в същия момент оръжие на военни и терористични групи по света (Ангола, Ирак, Алжир и пр.). Не пречи и част от тези т.нар. подкрепи за братски страни да са заплатени от бюджета на страната. Но все едно кой точно е плащал за миротворческата фасада на режима и за онова, което се скрива под нея, по-важното е друго – България не става по-важен фактор на световната политическа сцена нито чрез световните певци и писатели, на които щедро плаща, за да посетят София, нито чрез режимите, на които изпраща оръжие. След рухването на комунизма всичко това – и световните културни конгреси, и огромните оръжейни дългове – потъва в небитието.
Единствената полза е за децата на режима
Затова и аргументът, че ако Ирина Бокова стане генерален секретар на ООН, България печели международен престиж, е откровено наивен. И не защото мястото, което г-жа Бокова евентуално ще заеме, не е престижно (въпреки всички упреци срещу ООН), а защото нейното номиниране, изглежда, обслужва същата фасада, която през 70-те и началото на 80-те обслужва миротворството на Людмила Живкова. С тази разлика, че сега зад фасадата не е елитът на БКП, а господарите в Кремъл. Казано направо – Ирина Бокова не е кандидатът на България и някаква българска стратегия за мир, а на Русия, трескаво търсеща легитимация и лостове за новата си геополитика и подплашения си елит. Издигането на г-жа Бокова няма нищо общо с нашата уж важна роля в световната дипломация, а на жалки зависимости, поставящи ни за пореден път на колене пред Русия. Това, което
според правителството трябва да ни изпълва с гордост, трябва да ни носи срам или поне неудобство
Не съм специалист по световна дипломация, но ми се струва, че изборът на г-жа Бокова няма да мине гладко. Първо, ООН е създадена непосредствено след Втората световна война най-вече с идеята да бъде официален форум за преодоляването на бъдещи конфликти между САЩ и СССР, поради което и никога не е била управлявана от хора, пряко излъчени или съвсем явно зависими от някоя от тези сили. И второ, на фона на упреците, че не работи ефективно и има сериозни проблеми с корупцията, ООН едва ли ще си позволи допълнително да урони престижа си с един скандал за произхода на Бокова, какъвто вече се е случвал при избора на австриеца Курт Валдхайм през 1972 г., обвинен във връзки с нацистите.
Та се питам кое в крайна сметка натежа при избора на Ирина Бокова?
И си отговарям, че той не е бил определен толкова от натиска на Русия и разни сметки (импровизирам: Кристалина Георгиева да е кандидат на ГЕРБ за президент), колкото от натиска на националния ни комплекс за безпаметство. Всички добре знаем кое позволи на децата на престъпници като Георги Боков да получат западно лустро и кариера в големи световни организации и всички масово се правим, че не го знаем. И като се правим, че не го знаем, избрахме да гледаме на онзи режим през очите на бившите му телохранители.
А в тези очи, прости и страхливи, г-жа Бокова може би е наистина огромен авторитет, бижу на световната култура и дипломация, обект на почит и обожание, какъвто несъмнено е била и самата Людмила Живкова.