vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Хайнер Мюлер „Филоктет 1950“ (2)

 

Филоктет, държащ в ръка лъка на Херакъл, болен от
Проказа зарязан на Лемнос – който без него бе празен –
С оскъдни провизии от царете, не се показа никак
Горд, не спря да вика, додето корабът се скри от погледа, незадържан от неговия крясък.
И свикна с това, господар на острова и негов роб
Към него прикован с веригите на морския прибой, със зеленина
Прехранващ се и с твари, ловна плячка, изкарал така десет лета.
Но на десетата напразна година на войната царете се сетили
За изоставения. Как боравел с лъка, отдалеч
Смъртоносен. Пратили кораби да приберат героя
За да ги покрие тях със слава. Ала тогава той се показал от своята
Най-горделива страна. Насила трябвало да го замъкнат на борда
За да заситят неговата гордост. Така той наваксал пропуснатото.

 

 

 

 

Силвия Плат „Колосът“

Да те сглобя не ще успея никога изцяло

Съединен, слепен и свързан както трябва.
Катърски рев, грухтене на свиня и неприлично кудкудякане
Се носи от грамадните ти бърни.
По-лошо е от гюрултия в двора на обор.

Ти може би се смяташ за оракул
На мъртви рупор, на някой бог или на друг.
От тридесет години тук се трудя
Да изгреба от гърлото ти наносите.
И не помъдрявам ни на йота.

По стълбици катерейки се с кофи разтопен туткал и дезинфекция
Аз пъпля рано сутрин като мравка
По буренясалите скатове на твоя лоб
Да кърпя черепните необятни плочи, да прочиствам
Празни бели надгробните могили на очите ти.

Синьото небе направо от Орестия над нас
Извива арка. О, татко, напълно сам
Ти мощ си и история като на римски форум.
Разстилам кърпата си за обяд на хълма с чер кипарис.
Костите ти, кухи канелюри, косите ти, акантус на колони, разпилени

В анархията си архаична чак до линията на хоризонта.
Трябвало е повече от удар на светкавица
Да сътвори подобна руина.
Нощите се подслонявам в рог на изобилието
На лявото ухо, от ветрове на завет,

Броя звезди, червените и с цвят на слива.
Слънцето възхожда изпод стълбовете на езика ти.
Часовете ми венчани са за сянката.
И вече не надавам слух дали не стърже кил
В измитите до бяло камъни на пристана.

%d блогъра харесват това: