vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Към отговора на Йордан Ефтимов във в. „Литературен вестник“ от 10.06.2015 г. на „Отворено писмо до Йордан Ефтимов във връзка с участието му в юбилея на Любомир Левчев“

В делово писмо от 27 май 2015 г. г-н Йордан Ефтимов любезно и категорично ме уведоми, че ми предлага да публикува моето „Отворено писмо до Йордан Ефтимов във връзка с участието му в юбилея на Любомир Левчев“ в своя брой на в. „Литературен вестник“, планиран за 10 юни 2015 г. (Перифразирам, доколкото става дума за лична, макар и стриктно делова кореспонденция.) В същото писмо г-н Ефтимов изрично и натъртено заявава, че е готов да (пре)публикува моето отворено писмо до него единствено и само в случай че това стане заедно с неговия отговор.

Както съобщих на участниците в дебата във връзка с участието на Й. Ефтимов в тържественото честване на юбилея на Л. Левчев в текст от 27 май 2015 г., публикуван в блога ми, аз със задоволство приех любезното и недвусмислено категорично предложение на г-н Йордан Ефтимов да (пре)публикува моето отворено писмо до него заедно с отговора му в неговия брой на в. „Литературен вестник“ от 10 юни 2015 г.

Днес, 10 юни 2015 г., излезе броят на в. „Литературен вестник“ с водещ броя (редактор) Йордан Ефтимов, в който според любезно предложеното и категорично заявеното от г-н Йордан Ефтимов в делово писмо от 27 май 2015 г. трябваше да се публикува моето „Отворено писмо до Йордан Ефтимов във връзка с участието му в юбилея на Любомир Левчев“ заедно с отговора на г-н Йордан Ефтимов на отвореното ми писмо до него.

Вече разполагам с книжния вариант на броя на в. „Литературен вестник“ от 10 юни 2015 г. (бр. 22, 10-16.06.2015, год. 24) с водещ броя (редактор) Йордан Ефтимов.

Длъжен съм да заявя най-малкото със същата категоричност, с която г-н Йордан Ефтимов в делово писмо до мен от 27 май 2015 г. предложи да (пре)публикува във въпросния брой моето „Отворено писмо до Йордан Ефтимов във връзка с участието му в юбилея на Любомир Левчев“ заедно с неговия отговор, че във в. „Литературен вестник“, бр. 22, 10-16.06.2015, год. 24 не присъства моето отворено писмо и отговора на г-н Йордан Ефтимов.

Липсата на отговор също е отговор. Приемам отсъствието на отговор във в. „Литературен вестник“, бр. 22, 10-16.06.2015, год. 24 като отговора на г-н Йордан Ефтимов на моето Отворено писмо до него от 19 май 2015 г., публикувано в блога ми.

Липсата на отговор на въпрос, отправен в публичното пространство и касаещ събитие от публичното пространство, неизбежно измества обсъждането на проблема в приватното пространство. Какво се случва там само можем да гадаем.

Същевременно трябва да сме наясно с една важна асиметрия, традиционно характерна за българското културно пространство, привилегироваща мълчанието пред говоренето. Коментирал съм властта на публичното мълчание и съпътстващото го приватно говорене във връзка с явлението Сакскобургготски и казуса Марин Бодаков.

След дебата около съвместяването от страна на г-н Марин Бодаков на функциите на редактор във в. „Култура“ и на съветник по въпросите на културата в Кабинета на Председателя на Народното събрание Георги Пирински (2006-2009) за втори път ми се случва да не ми се отговори на въпрос, поставен в публичното пространство.

В този контекст липсата на отговор е равнозначна на дисквалификация на повдигащия въпроса.

Тази дисквалификация протича в приватното пространство. На липсата на отговор в публичното пространство отговаря дисквалификация в полето на приватното говорене.

С оглед на този опит предполагам, че на моето публично Отворено писмо е отговорено с необходимата степен на основателност и задоволителност в пространството на приватното говорене.

Което всъщност прави отговора в публичното пространство излишен.

Знам, че публичното мълчание (и приватното говорене) е по-силно и ефикасно от публичното говорене (и приватното мълчание). Вярвам обаче, че има една незаобиколима остатъчна рационалност на публичното говорене, оцеляваща и след приватното дисквалифициране на питащия публично и очакващ публичен отговор.

Знам, че въпросът ми към Йордан Ефтимов е получил задоволителен отговор в сферата на приватното говорене, което обезсмисля самото питане.

Но приватната задоволителност на отговора и отговарящата му приватна дисквалификация на питащия не дисквалифицира публичния смисъл на повдигнатия въпрос.

В заключение ще го припомня: Защо Йордан Ефтимов взе участие в тържественото честване на юбилея на Любомир Левчев?

Смъртта на работника. Хьолдерлин Workingman’s Death

На жертвоприношението на ярето
Умилостивяващо вулкана
Кипящата с неонова светлина сяра
Вас викам през поля насам
От бавните облаци вий палещи лъчи
На пладнето вий най-узрелите за да
Позная по вас новия ден на живота
Защото другояче е сега! край край
На грижата на работника! сякаш ми прорастват
Криле така ми е добре и леко
Тук горе тук достатъчно богато радостно
Великолепно обитавам аз където огнената чаша
Изпълнил с дух чак до ръба окичен
С цветя които сам си е отгледал
Гостоприемен е за мене татко Иджен тюркоазеното
Сярно кратерно езеро И щом подземната буря
Сега тъй празнично пробудена към трона облачен
На близкородствената гръмотевица нагоре
Към радостта полита и моето сърце пораства
С орлите пея тук песен на природата тиранинът
Не бе помислил за това че тъй далече в пустошта за мен
Разцъфва друг живот когато той ме
С позор прокуди от родния ни град
Капиталът моят брат Той не подозираше
Премъдрият що за благодат ще ми докара
Като разкъса връзката човешка като свободен
Обяви ме и извън закона като криле небесни
Затуй и стана! затуй се сбъдна!
С гавра и проклятие затуй въоръжи се тоз народ
Дето беше мой изцяло срещу душата ми
И ме прогони и не напразно кънти
В ухото ми стогласният
Трезв присмех когато сънувачът
Глупавият хвана пътя плачейки
Кълна се в съдника на мъртвите! добре заслужих си го!
И лековито беше болните лекува ги отровата
Един грях наказва другия капитализмът комунизма
Защото много съгрешавах от младините още
Хората човешки нивга не обикнах не послужих им
Докрай до изнемогване с труда си както трябваше
Тъй както сляпо служи дори водата огънят
Затуй не се отнасяха и те човешки
С мен о затуй ме позоряха
В лицето и тъй държаха се с мен както и с теб
Всепретърпяваща Природа! И аз съм твой
Твой съм и се пробужда между теб
И мен отново старата любов
Ти викаш ме привличаш ме тъй близо все по-близо
Не трудът Природата поглъща а тя
Труда забрава – о като радостно платно
Отлепям от брега,

И щом расте вълната и своята ръка
Майката простира над мен о от какво
От какво остава аз да се боя Други може
Наистина да ужаси Защото туй е смърт за тях
О ти! тъй добре познат ми ти омаен
Ужасяващ неонов пламък! как тихо обитаваш
Ти ту тук ту там как боиш се сам от себе си
И от себе си бягаш ти душа на всичко живо в големия
Град! От мене вече ти не се таиш неон във всемира втъкан
За мене ставаш прозирно светъл защото аз не се боя
Нали желая да умра Това е мое право
В последната Младост вече като зазоряване наоколо
И долу отминава с рев гневът отколешен!
Долу долу мисли вайкащи се!
Сърце грижовно работливо! От теб не се нуждая вече
И тука няма вече място за съмнения. Неоновият вика
Бог –