Хроника на едно мълчание. Приписка към „Отворено писмо до Йордан Ефтимов във връзка с участието му в честването на Любомир Левчев“
by Владимир Сабоурин
На 19 май 2015 г. публикувах в блога си отворено писмо до Йордан Ефтимов. То беше отговор на имейл на Й. Ефтимов, в който той ме уведомяваше за публикуването на текста му „Стълбата на изпитанията: Любомир Левчев на 80“.
Ако Й. Ефтимов лично не ме беше уведомил за излизането на текста си, посветен на юбилея на Л. Левчев, едва ли сам бих попаднал на него. Не чета в. „Труд“, където е публикуван. За самото събитие, на което не съм присъствал, научих със закъснение от текста на Й. Ефтимов.
Веднага след публикуването на отвореното писмо писах на Й. Ефтимов, за да го уведомя, че съм публикувал текст, отговарящ на неговата публикация във в. „Труд“.
В отговор на писмото ми Й. Ефтимов ми съобщи, че не смята текста ми за отворено писмо, доколкото не е публикувано в обществена медия (перифразирам, тъй като става дума за частна неделова кореспонденция). Съответно той не смяташе за необходимо да отговаря на текста ми.
Същевременно публикацията в блога ми бе коментирана от Вера Деянова, Александър Кьосев, Яни Милчаков и Димитър Атанасов (в поредност на коментарите).
Йордан Ефтимов също направи коментар, който обаче не бе адресиран до казаното от мен в отвореното писмо (или поне не с необходимата при един дебат експлицитност).
В тази ситуация реших да се обърна към обществени медии, на които предложих за препубликуване (или първо публикуване, ако приемем, че публикуването в блога не може да се квалифицира като обнародване) на отвореното ми писмо до Й. Ефтимов.
Писах до сайта svobodata.com, до „Литературен вестник“ и до Портал Култура. До този момент съм получил отговор само от г-н Тони Николов от Портал Култура.
Г-н Николов изразява съгласието си с написаното в отвореното писмо и ме уведомява, че Портал Култура не практикува да препубликува вече обнародвани текстове. Той също изразява готовността на Портал Култура да публикува нов авторски текст, посветен на проблематиката на рецепцията на фигури като Л. Левчев, ако аз предложа подобен текст на изданието.
Тъй като си представях трите изредени медии като най-адекватното място за (пре)публикуване на отвореното ми писмо до Й. Ефтимов, което да направи възможен дебата при условията, които Й. Ефтимов постави, не смятам да правя повече постъпки за (пре)публикуването му.
Казах публично, каквото имах да казвам, в текста на отвореното писмо и в отговорите на коментарите към него. Едва ли формата на казване е най-прецизната и издържана, но съм доволен от факта на казването.
Все пак литературният живот не може да се сведе до приватно говорене, приватно четене и приватни реакции ad hominem.
Дотук не чух открито изразено отхвърляне на тезата ми, че участието на Йордан Ефтимов в тържественото честване на Любомир Левчев е неприемливо.
Чух повече мълчание от обикновеното в адресатите си. Толкова ли е важен Левчев?
Или може би толкова важен е Ефтимов?
Или има нещо трето над (или под) тях, което е най-важно?
Предпочитам да е второто.
Благодаря на всички, взели участие с коментари в блога и с лични или делови писма във връзка с отвореното ми писмо до Йордан Ефтимов, поставящо въпроса за неговото участие в честването на Любомир Левчев.
vs. archives 
Мисля, Влади, че всеки с нещо е важен. За мен, например, особено важни са всички, вплетени във възела на този, на места не твърде приличен кадаиф. Важен е Данчо, важен си ти, важен е Сашо, важен е Яни. Дали това се дължи на дипломатически такт – не зная, но само Яни се сети, че някак изкуствено конструираният конфуз бие по вече чезнещата ни (за да я губим с такова лекомислие!) спасителна предубеденост в екипния хуманитаристки морал. Колцина са тези, за които сме сигурни, че няма да направят компромис с ценностите, удържали повечето от нас на правилната страна въпреки всички дълголетни изкушения? Толкова много приятели ли имаме, че да губим с подобна лекота когото и да е от тях? Още повече – да го губим очевидно завинаги заради думи, които трудно могат да бъдат забравени и простени? Сред някои от тях, които твоето открито писмо само технически провокира (просто защото мисля, че иззад резкостта им прозира предистория), не открих ни една, от която да личи, че някой е прочел един важен за казуса, но не само за него, текст на Данчо. В бр. 1 на сп. „Море“ от 2015 г. той е публикувал рецензия за „автоантологията“ на В. Левчев „Любов на площада“ (С., Skalino, 2014): „Disengagement в София Сити: Свободата, бог и политически непоносимото според Владимир Левчев“ (с. 215-219). Накратко, двата му текста (за бащата и сина) са едновременно написани. Ако прочетем рецензията за В. левчев, ще стане ясно, че думите по нравствения казус, изпуснати в лагера на нашего брата, са не малко, а доста в повече. Предлагам да се запитаме кой нравствен казус е по-дълбок, по-драматичен и, в крайна сметка, по-драматургично пригоден за острия дебат на „другарския съд“: между баща Левчев и син Левчев или между кои да е от нас? Предлагам да мерим със съответни мерки и да не предозираме патос по повод на несъществуващи колизии. Аз лично вярвам в Данчо. Но нека да продължим, след като прочетем текста му върху Левчев-син.
ХаресвамХаресвам
Благодаря за коментара, Пламене.
Първо за важността. Всеки, който иска да се запознае със случая, може текстуално (и незабавно онлайн) да установи колко важен е за мен Йордан Ефтимов. Следите са безброй и в двата ми текста във връзка с участието на Й. Ефтимов в честването на Левчев-баща те никъде не се поставят под съмнение.
Напротив: те са предисторията на „резкостта“, която все пак бих помолил да бъде онагледена с примери. Кое е рязко в текстовете ми?
Давам си сметка за достойното усилие от твоя страна, което смятам за по-автентично от обикновена дипломатичност. Не го подценявам, защото лично те познавам. Оценявам балансираността на формулировката, че моето открито писмо „само технически провокира“ „думи, които трудно могат да бъдат забравени и простени“ като много добронамерена.
Не аз съм произнесъл тези думи. Те са чужда предистория, която няма никакво отношение към моите текстове.
Смятам, че Й. Ефтимов се възползва от обидните думи на А. Кьосев, за да замълчи и да се ограничи с произнасянето на ЕСМ, което едва ли е нужно да ти припомням имплицира в едното си омонимно значение множествено число на адресатите.
Това е рязко. Това са думи, които трудно могат да бъдат забравени или простени.
Не виждам къде точно е проблемът Й. Ефтимов да отговори на мен, който не и използвал „думи, които трудно могат да бъдат забравени и простени“.
Ти наричащ казуса нравствен и смяташ, че има изпуснати думи в нашия лагер. Твърдя, че в двата ми текста, както и в коментарите ми няма изпускане на думи. Нещо повече: никъде в двата си текста не аргументирам като моралист. Коментарът на А. Кьосев всъщност настояваше, че говоренето ми по необходимост имплицира подобна позиция, пък била тя и маскарадна. Мисля, че доста аргументирано отхвърлих това в отговора си на втория коментар на А. Кьосев.
Ще повторя: не смятам казусът за нравствен, а за явление от полето на литературния бит, в което може да се поставят въпроси, без да се апелира до сочещи с пръст морални субекти.
Повтарям въпроса си: приемливо ли е – за теб, Пламене – участие в тържественото честване на юбилея на Левчев-баща?
Това е въпрос, зададен в рамките на литературния бит, който споделяме, и от сълагерник от „лагера на нашего брата“, който не говори отвън.
Категорично отхвърлям формулировката „другарския съд“ (радвам се, че е в кавички) като определение за двата ми текста, коментиращи участието на Йордан Ефтимов в тържественото честване на юбилея на Левчев-баща.
Другарите са от страната, където Йордан Ефтимов избра да застане по време на честването на Левчев-баща.
С удоволствие и веднага след публикуването на отговора ми (ако има електронна достъпност) ще прочета посочения от теб текст.
За разлика от теб обаче аз не вярвам, че участието в честването на Левчев-баща е литературоведски въпрос.
ХаресвамХаресвам
Намерих визирания от Пламен Шуликов текст, ето го:
Click to access 0ba18f5e224e918a0d611a3f10f469de.pdf
Започвам да го чета и ще взема отношение.
ХаресвамХаресвам
Прочетох „Disengagement в София Сити: Свободата, бог и политически непоносимото според Владимир Левчев“.
Брилянтна рецензия на поетическата книга на Вл. Левчев „Любов на площада“.
Вече мога да коментирам следния пасаж от коментара на Пламен Шуликов: „Ако прочетем рецензията за В. левчев, ще стане ясно, че думите по нравствения казус, изпуснати в лагера на нашего брата, са не малко, а доста в повече.“
След прочитането на рецензията аз лично имам усещането, че тя – съположена със „Стълбата на изпитанията: Любомир Левчев на 80“ – показва една впечатляваща лекота и похватност, при която предметът на говорене да е безразличен спрямо самото говорене.
Впечатляващи успоредни животописи, при които авторът е в позицията на получил образованието си по времето на Нерон и лично срещнал се с императора образован наблюдател.
С какво успоредността във времето на двата текста променя полето на коментиране на факта на участието на Йордан Ефтимов в честването на Левчев-баща?
ХаресвамХаресвам
Първо, по повод на резкостта, Влади. Нямам предвид твоя текст, разбира се, а отзива на Сашо, който предизвика и съответна реакция с литературен аргумент а ла Ани Илков. Поне в своето автентично предназначение този аргумент не предвижда подобна употреба, но такава е обичайната съдба на клишетата, които своевременно са имали смелостта да литнат, за да се превърнат в последствие в крилати изрази и да надмогнат завинаги родилния си контекст. С две думи, в повече са само обидите, които, прощавай, ми е трудно да приема, защото имат свойството да орат душата, но толкова издъно, че дълбоката оран да произвежда не реколта, а пустиня.
Убеден съм, че изходът е грешен, т. е. че проблемът, ако има такъв проблем, е литературоведски. Та Данчо ли е от „другарите“, не тъкмо той ли наскоро не пое твърде масивна бургаска атака по повод на наградата „Христо Фотев“, че и на много присъединени към тази „вина“ минали интерпретационни грехове? Във връзка с годишнината на Л. Левчев мисля, че го е изкусило предизвикателството да заяви позицията си не само по повод на жив автор, но да го направи и очи в очи с него. Без да съм от най-тънките психоаналитици, смятам, че това му е струвало усилия и изобщо е риск. Трудно биха могли да бъдат режисирани както реакциите на Левчев, така и реакциите на публиката. Тъй мисля и виждам греха му единствено в хазартната съблазън, излъчвана от критическия риск, доколкото такъв избор може да свитетелствува за самомнението на критика.
И аз не виждам проблем Данчо да отговори на отвореното ти писмо, но тъй като никой не се разграничи от обидните думи на Сашо, той (без да съм му адвокат, разбира се) допускам да е преценил атаката като колективна. Понякога, за да не кажа в повечето случаи, сложните на пръв поглед казуси са твърде прости. Смятам, че имаме пред себе си точно такъв случай, по повод на който съвсем неоснователно бяха извадени Пенчови „бастони“.
ХаресвамХаресвам
Благодаря за търпението, Пламене.
Не съм приел обидите на Александър Кьосев към Йордан Ефтимов.
Приех коментара на А. Кьосев, който за съжаление спадаше към дълбоката оран. Нека обаче никой не се прави, че не познава Кьосев. Ти го познаваш, Й. Ефтимов го познава – очевидно по-добре от мен, щом е успял да натрупа такава предистория с него.
Непричастен съм към предисторията Кьосев-Ефтимов.
И може би трябва да се спре с вменяване на Вл. Сабоурин на предисторията на отношенията между Кьосев и Ефтимов.
До доказване на противното за мен обидата на Ефтимов на Кьосев – и на Сабоурин, който не е санкционирал Кьосев! – е прекалено удобно алиби за мълчанието на Йордан Ефтимов.
Защо Йордан Ефтимов не изиска публично извинение от Александър Кьосев? Защо Йордан Ефтимов иска някой друг – в случая аз – да санкционира думите на Кьосев?
Той – Йордан Ефтимов – трябва да санкционира думите на Кьосев, не аз!
Продължавам да не виждам апория в случая, която да е достатъчно основание за мълчанието на Ефтимов.
Виждам алиби.
Дълбоко съм убеден, че не сме на „изхода“, а на входа на дебатирането на въпроса дали участието на Йордан Ефтимов в тържественото честване на 80-годишния юбилей на Л. Левчев в зала 6 на НДК е литературоведски проблем.
Аз лично ще продължа да поддържам тезата – набавяйки нови аргументи, произтичащи от и отговарящи на коментарите на участниците в дебата – че участието на Йордан Ефтимов в тържественото честване на 80-годишния юбилей на Л. Левчев в зала 6 на НДК НЕ е литературоведски проблем.
Това е проблем на пресичането на все по-невидимата – направена невидима от неосъждането на престъпния комунистически режим – тънка червена линия. Според мен, Й. Ефтимов я пресече с постъпката си.
Ти привиждаш в участието на Ефтимов интересни неща, които обаче нито аз, нито ти можем да верифицираме или фалсифицираме, защото не сме присъствали на събитието.
Първото, което Й. Ефтимов МОЖЕ да направи, е да направи публично достъпни думите си, произнесени на юбилейното честване в зала 6.
Така ще можем да коментираме текст, а не психоаналитични догадки, от които и ти с право се дистанцираш.
Накратко все пак и за догадките ти – налага се да говорим за тях, докато нямаме текста на казаното от Й. Ефтимов на 30.04.2015 г. в зала 6. Ти смяташ, че е налице поемане на риск да се изправиш лице в лице – при това публично – пред Л. Левчев и да го поздравиш за юбилея му. До текстуалното доказване на противното, ще си позволя да се съмнявам, че казаното от Ефтимов в лицето на Л. Левчев пред високопставената официално-празнична публика в зала 6 на НДК е било рисковано.
И нещо друго за риска. При разпита в Нюрнберг – на какъвто разпит трябваше да бъдат подложени фигури от колаборационисткия калибър на Любомир Левчев – Карл Шмит заявава, че вижда единствената си вина като колаборационист в своята intellectual curiosity.
Не се ли наричаше това в изходния текст на културата ни (интелектуален) хюбрис? Доколкото знам, това е високоартикулирано трагическо състояние, което е много далече от обиденото мълчание. Както знаем, само Прикованият Прометей мълчи, но това е поради рудиментарност на драматургическата техника. И за да изрази презрение.
И накрая отново и отново въпросът за обидните думи на Сашо. Ти смяташ, че аз е трябвало да се разгранича от обидните му думи.
Смятам, прости ми резкостта, за недостойно да очакваш от някой друг да защити накърнената ти чест.
Йордан Ефтимов МОЖЕ публично да защити накърнената си чест.
И може ПУБЛИЧНО да ни запознае с основанията на участието си в тържественото честване на юбилея на Любомир Левчев.
Каквото е било и самото участие – ПУБЛИЧНО.
Публичните изяви изискват публично изясняване на основанията си, когато в публичното пространство възникне въпрос относно тези основания.
ХаресвамХаресвам
Прощавай, не отговорих на въпроса ти дали бих взел участие в юбилейното тържество на Л. Левчев. Ще отговоря така. Преди около година ме помолиха да представя книгата на М. Кунева пред шуменска публика. Книгата беше от онези кампанийни „артефакти“, които се опитват с един куршум да ударят два заека. Едно, да изпълнят предизборното си предназначение и, второ, да осветят фигурата на снахата Пръмова с известно хуманитаристко очарование, писателско де. Аз трябваше да легитимирам намерението. Дори обстоятелството, че е щерка на буфосинхрониста Щилиян Кунев, не се оказа достатъчно да приема. Отказах на секундата. Разликата обаче е в това, че Данчо, доколкото ми е известно, не е бил молен за подобна „услуга“. Има и още една вероятна причина, която подценяваме. Става дума за обемния проект на Департамент „Нова българистика на НБУ“, посветен на л-рата на соц-а. Защо никой не допуска подобна мотивационна връзка? Тя е повече от основателна.
ХаресвамХаресвам
Благодаря за двата коментара, Пламене.
Извинявам се пред теб и пред останалите участници в дебата за закъснението в техническото „одобряване“ и съответно качване на коментарите в блога. Вчера имах премиера на поетическа книга – каквато не съм имал от 1993-та – и главата ми беше изцяло другаде.
След като свърша сутрешната грижа за дъщеричката си, ще отговоря на коментарите на Пламен Шуликов.
ХаресвамХаресвам
Отговарям отделно на всеки отделен коментар поради чисто технически причини, дано това не създава непригледност на хронологията и аргументацията ми.
Преди всичко друго: въпросът ми „приемливо ли е – за теб, Пламене – участие в тържественото честване на юбилея на Левчев-баща?“, на който ти любезно и без обида ми отговаряш, споделяйки личен опит, в никакъв случай не е мислен като инквизиционен, още по-малко визиращ твоя персонален интегритет. За жалост реториката играе такива лоши шеги – сигурно е прозвучало инквизиционно.
Прекалено дълбоко генеалогически се идентифицирам с обектите на инквизиционен разпит (описал съм това на доста страници в „Произход на испанския пикаресков роман“), за да застана в позицията на инквизиращ субект.
Двата ми текста и отговорите на коментарите към тях не заемат позицията на инквизиращ субект.
Всеки е свободен да говори и мълчи. Всеки е свободен да говори за говоренето на другия. Всеки е свободен да говори за мълчанието на другия. Всеки е свободен да мълчи за говоренето на другия.
Всяко говорене и мълчание в рамките на иницииран и протичащ дебат са значещи. Значещото на говоренето подлежи на верификация и фалсификация.
Значещото на мълчанието не подлежи на верификация и фалсификация.
Благодаря ти за споделената лична история.
Ще се съгласиш предполагам, че аз няма откъде да знам дали Й. Ефтимов е „бил молен за подобна „услуга“ – подобна на тази, която описваш. Това МОЖЕ да го потвъдри или отрече само той. В случая това казване трябва да стане публично, а не през комуникационни вериги от приватни разговори, защото и участието му в честването на Л. Левчев е факт от публичното пространство, а не от полето на приватните комуникационни вериги.
Ти полагаш като решаваща разлика между твоя случай и неговия, че от едната страна (твоята) става дума за политическа комунистическа кака, търсеща да си набави известно хуманитаристко очарование, а от другата (на Ефтимов) – за „обемния проект на Департамент „Нова българистика на НБУ“, посветен на л-рата на соц-а“.
Според теб е близко до ума да се допусне – и съответно недопусналите го до този момент умове навярно са силно предубедени, за да не го допуснат – че между участието на Й. Ефтимов в честването на Л. Левчев и проекта на Департамента „Нова българистика“ на НБУ има основателна мотивационна връзка.
Ще си позволя да се усъмня, че участието в тържественото честване на 80-годишния юбилей на Л. Левчев в зала 6 на НДК, спонсорирано както знаем от всеизвестни по морето бизнесмени, може да има пресечно поле с един академичен проект, какъвто е проектът на Департамент „Нова българистика“ на НБУ, посветен на литературата на НРБ.
За мен това са несъвместими неща.
Дано всъщност да са такива.
Все пак не вярвам обаче Й. Ефтимов да е извършвал полеви изследвания в зала 6 на НДК в качеството си на член на доцентското тяло и участник в проекта на Департамент „Нова българистика“ на НБУ.
Впрочем не е необходимо да правим допускания дали е бил институционално делегиран или не – това може да бъде потвърдено или отречено от ръководителя на Департамента.
Принципно смятам, че събитието на честването на Л. Левчев не е от порядъка на литературната история, а от порядъка на политическата актуалност.
Навлизайки в полето на политическата актуалност не можеш да се правиш, че се занимаваш с литературна история.
ХаресвамХаресвам