vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Висенте Уидобро „Братя“

 

Човек на моя език и на всички езици
Човекът винаги нещастен
Който почита небето и обработва земята
Ляга си и става
Говори смее се и плаче
Опитомява коне и различни метали
Покрива тялото си с дрехи
Строи къщи и пътища
Изучава звездите
Основава нации и съзерцава идеи
Отива и се връща, връща се и отива
И не разбира нищо. Нищо не знае
Човек с винаги стеснено сърце.

Човекът от тези места и от всички други
Който хвърля семена
Който гледа животни за продан
Който свири на музикални инструменти
Който жадува популярност
Войнът който брои раните си
И повествува за кървави неща
Който пие силни вина и сънува прохладни устни
Който търси жени
И слуша чувствителните им думи
Който сяда да гледа дърветата
Или да слуша големите реки
Който обича да го опръска дъжда
Който иска да знае тайни и основания
Който иска да има много деца.

Който кръщава местности
И нещата влизащи в употреба
Който управлява волски впрягове в гъстата кал
Който под евкалипта прегръща любимата си
Който препуска на коня си с жива грива
Който запокитва пророчества от някоя скала
Който води стада
Който поглъща лакомо книги
Който слиза от блестяща кола и чука на вратата на двореца
Който пеейки се отдалечава
Отива и се връща. Успокоява се и се вълнува
Става, ляга си
Говори, плаче, смее се, плаче, говори
И не знае нищо
Нищо не знае
Ако за миг спре и погледне душата си
Дави се от самота, хлипа от нищета
Чувства се нещо от пустиня.

 

 

 

 

 

Реклами

Висенте Уидобро „Тя“

 

Тя правеше две крачки напред
Правеше две крачки назад
Първата крачка означаваше добър ден господине
Втората крачка означаваше добър ден госпожо
А другите казваха как е семейството
Днес е прекрасен ден като гълъб в небето

Тя носеше пламтяща риза
Тя имаше очи на приспивателно за морета
Тя бе скрила един сън в тъмен гардероб
Тя бе намерила един мъртвец насред главата си

Щом пристигнеше тя оставяше една по-красива част много далече
Щом си отиваше нещо се очертаваше на хоризонта за да я чака

Нейните погледи бяха ранени и кървяха над хълма
Гърдите й бяха отворени и пееше за мрака на своето време
Беше красива като небе под крилете на гълъб

Имаше уста от стомана
И смъртен флаг нарисуван между устните
Смееше се като морето което усеща въглища в стомаха си
Като морето когато луната се вижда да се дави
Като морето захапало всички плажове
Морето което прелива и пада в празното във времена на изоболие
Когато звездите гукат приспивно над главите ни
Преди северният вятър да отвори очите им
Беше красива в скелетните си хоризонти
С пламтящата си риза и своите погледи на уморено дърво
Като небето на кон над гълъбите

 

 

 

 

 

Висенте Уидобро „Съдба и знак“

 

Достатъчно си говорил и не ти е приятно
Не ти харесва да показваш тайните си вътрешности
При все това отново ти се случва
Негодуваш и повтаряш дразнещата те причина

Говориш излагаш се на показ раздираш пълтта си
И позволяваш да влязат натрапчиви очи
Искаш да срежеш въжетата които те свързват с другите
И отново ги завързваш
Хващаш въздуха правиш го свой и го подаряваш
Завоюваш хоризонти и ги раздаваш
Създаваш светлина в сянката и я даваш
Като пакет със самотности разкаяли се от собствената си сила
Що за погребение е това в което се погребваш
В чуждите гърди?

Възпламеняваш се и омекваш
Омекваш и ставаш стрела на сърцето
По-сляп от всеки ураган
Говориш и негодуваш
И пак отново говориш и негодуваш
Ставаш дърво и даваш листата си на ветровете
Ставаш камък и даваш твърдостта си на реките
Ставаш свят и се разтваряш в света
О воля противоположна всеки миг
Милост на земя големи студове и палещи горещини
Всяко семе – проклето да е! – носи бъдещи знаци
Съдба на вълна длъжна да прошуми
И нежно да умре

Доста си говорил и си тъжен
Иска ти се една страна на сънищата
Където луните изникват от земята
Където дърветата имат собствена светлина
И те поздравяват с тъй сърдечен глас че гърбът ти потреперва
Където водата ти прави знаци
И планините високо те викат
И после искаш да се смесиш с всичко
И да се проснеш в покой на екстатични птици
В красива страна на забрава
Сред безветрени и безпаметни клони
Да забравиш всичко и всичко да те забрави

 

 

Висенте Уидобро „Балада за това, което не се връща“

Идеше към мен по усмивката
По пътеката на милостта си
И променяше часовете на деня
Нощното небе се превръщаше в небето на зората
Морето бе дърво с гъста корона пълна с птици
Цветята биеха камбани от радост
И сърцето ми пръскаше аромат полудяло

Минават дните по протежение на годината
Къде си?
Погледът ми пораства
Удължават се ръцете ми
Напразно самотата отваря вратите си
И тишината се изпълва с някогашните ти стъпки
Пораства сърцето ми
Удължават се очите ми
И ми се иска да поискам други очи
За да ги поставя там дето моите свършват
Къде си сега?
Кое място на света се изпълва с прохлада от твоето присъствие?

Сърцето ми расте като сюнгер
Или като коралите които ще образуват остров
Безполезно е да гледаш небесните светила
Или да разпитваш посивелите камъни
Безполезно е да гледаш това дърво дето последно ти каза сбогом
И първо ще те поздрави при твоето завръщане
Субстанция на далечината си
И нищо не може да се направи

Дните минават търсейки те
За какво да се следват навсякъде следите на стъпките ти
Времето нежно пее
Докато раната затваря клепачи за да заспи
Расте сърцето ми
До пръсване на хоризонтите си
До скок над дърветата
И продънване в небето
Само нощта знае в кое сърце има повече горчивина

Следвам цветята и се изгубвам във времето
От самота в самота
Следвам вълните и се губя в нощта
От самота в самота
Ти си скрила някъде светлината
Но къде? Къде?
Минават дните търсейки те
Изранените дни увенчани с тръни
Падат стават
И кръв капе от тях
Търсят те пътищата на света
От самота в самота
Расте ужасно сърцето ми
Нищо не се връща
Всичко е нещо друго
Нищо не се връща нищо не се връща
Отиват си цветята и тревите
Ароматът едва долита като камбанен звън от друга провинция

Идат други погледи и други гласове
Иде друга вода в реката
Идат изведнъж други листа в гората
Всичко е нещо друго
Нищо не се връща
Отидоха си пътищата
Отидоха си минутите и часовете
Отдалечи се реката завинаги
Като кометите на които толкова се възхищаваме
Ще прелее сърцето ми върху земята
И вселената ще бъде сърцето ми

Висенте Уидобро „Въздух на зора“

 

Душата ми е над морето и подсвирва съновидение
Кажете на овчарите че вятърът натъкмява коня си
И поздравява на тръгване в горделивостта на детството си
Аз обичам жена изтъкана от горделивост и сън
Слизаща от дъното си тиха
Знайте овчари че трябва да ме пазите
И да пазите сънищата и песните й
И празника на вълните
Като радост на горделивостта и красотата й

О небе синьо за царицата на вятъра
О стадо кози и бели коси
Устни на възхвали и руси коси
Животни залутани в очите й
Говорете на скелета който взе решение
В страната на дъното до края на вековете

Туника и скиптър
Разширяване на спомените
Шум на насекоми и пътища
Говорете на местността как океана бяга
О вятърът
Вятърът спира за царицата която излиза от небесата си

 

 

 

 

 

Висенте Уидобро „Непобедимо самотно“

 

Подхлъзвайки се
Като кошница с горчивини
С много мълчание и много светлина
Приспан от ледове
Отиваш си и се връщаш към себе си
Смееш се на собствения си сън
Но въздишаш треперещи стихотворения
И се убеждаваш в някоя надежда

Отсъствието гладът да замлъкнеш
Да не изказваш вече толкова хипотези
Да затвориш бъбривите рани
Спохожда те особено желание
Като от сняг и огън
Искаш да обърнеш очите към живота
Да погълнеш цялата вселена
Тези звездни поля
Убягващи на ръката ти след катастрофата
Когато ароматът на карамфилите
Ротира около оста си

 

 

Висенте Уидобро „Покой“

Това бродене на костите
Това бродене на плътта
Това изкачване на столетията
И идване от тъй далече в изгубени деди
Това бродене между безсънни брегове
Ще ни донесе умора на горчивия опит
И страст по обновление
Въжделение за приключения на кръвта
Въжделение да не си същото и да търсиш учудващото

О мелнице на времето
Тишината се принажда
Уморен съм и без звезди
Животът като голямо дърво на своите меланхолии
И смеховете му от вятър в ново небе

Стига похождения
Стига сенки от страната на земята
Стига жажда от страната на пространствата
Стига дни и нощи
Годините си проправят път в тялото ни
И покровителското небесно светило ни говори щом го забравим
О мелнице на времето
Епохите изпъкват
Нима не виждаш как умират клепачите
Върху скритите пейзажи?

Този ход на човека
Това движение на столетията
С немирните си кости
С горчивите си нерви
И въжделението да присъстваш и да си далечен
Като топлината която избива в други посоки
Този ход на вековете прекосяващи човека

Няма друг изход освен един следобед да се оставиш да паднеш върху дърветата
Или слънце с пълни шепи
Върху сърцата освободени
Върху земята без окови и изпълнена от възродени ликове
Едно слънце причиняващо цветя страстни усти и пшенични поля

О мелнице на времето
Птица без знайно дърво
Навлиза в песните си за да се роди отново
Заслепена от смисъла на своя глас