vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Висенте Уидобро „Невъзможно“

Невъзможно е да се узнае кога този кът на душата ми е заспал
И кога отново ще вземе участие в съкровените ми празници

Или дали този отломък си отиде завинаги
Или пък бе откраднат и се намира цял в някой друг

Невъзможно е да знаеш дали първичното дърво вътре в съществото ти усеща още хилядолетния вятър
Дали ти помниш песента на майката от четвъртичния период
И силните крясъци на похищението ти
И хлипащия глас на океана току-що отворил очи
Ръкомахащ и плачещ в люлката си

За да живеем не се нуждаем от толкова хоризонти
Главите на мака които сме изяли страдат вместо нас
Бадемовото ми дърво говори от името на една част от мен
И аз съм близо и съм далече

Стотици са епохите в краткото ми време
Хиляди са левгите в дълбоката ми същност
Катаклизми на земята катастрофи на планети
И някои звезди в траур
Помниш ли когато бе звук сред дърветата
И когато бе малък шеметен лъч?

Сега паметта ни е претоварена
Цветята на ушите ни побледняват
Понякога виждам отражения на пера по гърдите си
Не ме поглеждай с толкова призраци
Искам да спя искам да чуя отново гласовете изгубени
Като кометите преминали в други слънчеви системи

Къде бяхме? Под каква светлина в какво мълчание?
Къде ще бъдем?
Толкова неща толкова неща толкова неща

Духвам за да угася очите ти
Помниш ли когато бе въздишка между клоните?

Висенте Уидобро „Призвание за висини“

Напразно е да бродиш в презрение с презрение на гърба

Напразно е да вървиш по небето и с небето на рамо
Напразно е да си океан с големи криле като нощи
Никога зеленото самотно перо тъй високо и ечащо
Не ще уталожи страстите си нито свирепите скали на планетата

Вятърът преминава през скелета
Подрънква със слонова кост на дъното на времето и самотата ми
Връхлита пръснати висоти и пролети сокове от далечни обстоятелства
Има толкова силен вкус на тежко ранено небе
Че гласът се гали като сянката на кораб умиращ от тревога

Дърветата не пеят по желаните си брегове
Ала нощта е с нежна вода
Има чисти неща като мъртвец сред своите свещи
Има приятни неща като селото с прозорците и свечеряванията си

Има тъжни неща като фенерите на някои гробове за да разчетеш името

Вятърът минава през хората
И отнася миризмата на тяхната планета

Висенте Уидобро „Въздух от земя“

 

Време будно в семейството си от знаци
Възходили с топлина и движение
Обвито в сенки и атмосфера на изоставеност
Време за да отрече устата ти
Тревогите ти населени от най-слабите ти места
Нощта ти с животни овесени върху света

Време за да нямаш време
Време което да те накара да превиеш чувствата си
Горчилките ти които прииждат като дъжд
И скъпоценният минерал на тайната ти наслада
Вдъхваща такъв живот на слепите стени

Време да се създадеш в самата красота
Да възкресиш земята

 

 

Висенте Уидобро „Оттатък и отсам“

Сред клоните на леката мъгла и гробните й прагове
Сред клоните на нощта
Огърлицата саможиви очи
На бухалите и вещерите с окървавена сянка
Те слушат тъмнината
И гората се изпълва със скъпоценни камъни и гадания
Слушат тъмнината чиито водопади слизат тихомълком
Връз полята и горделивия сън
На корените

Бухалът е кацнал върху любимия блян
В креслото си от разкаяно мълчание
С очи инкрустирани в нощта
Когато мисли

Бухалът е в окото на леопарда
И леопардът в окото на дървото
И дървото е в окото на самотата
И самотата в окото на момичето
Което хлипа в мантията си от увенчани мъгли

Висенте Уидобро „Смъртта която някой очаква“

Смъртта която някой очаква
Смъртта която някой отпъжда
Смъртта която върви по пътя
Смъртта която иде мълчалива
Смъртта която запалва свещите
Смъртта която присяда в планината
Смъртта която отваря прозореца
Смъртта която угася фенерите
Смъртта която стяга гърлото
Смъртта която запушва бъбреците
Смъртта която чупи главата
Смъртта която хапе вътрешностите
Смъртта която не знае дали да запее
Смъртта която някой открехва
Смъртта която някой кара да се усмихне
Смъртта която някой накарва да заплаче

Смъртта която не може да живее без нас

Смъртта която иде в галопа на коня
Смъртта която вали с гръм и трясък

Висенте Уидобро „Искам да изчезна и да не умра“

 

Искам да изчезна и да не умра
Искам да не бъда и да пребъда
И да знам че пребъдвам
Чукам на вратите на смъртта
И отстъпвам
Викам живота и побягвам засрамен
Искам да бъда цялата си душа и не мога
Искам цялото си тяло и не го постигам

 

 

Висенте Уидобро „Дни и нощи съм те търсил“

 

Дни и нощи съм те търсил
Без да намеря мястото където пееш
Търсих те нагоре по времето и надолу по реката
Изгубена си насред сълзите

Нощи и нощи съм те търсил
Без да намеря мястото където плачеш
Защото зная че плачеш
Стига ми да се погледна в огледалото
За да узная че плачеш и си ме оплаквала

Само ти спасяваш плача
И от тъмен просяк го правиш увенчан от ръката ти крал

 

 

Висенте Уидобро „Великата дума“

Великата дума
Лазаре нима я забрави
Морето удвоява живота си
Година на слава орлите господстват без нетърпение
Огромната ръка пише
Светът все още храни малката си надежда
Болница която се възражда всеки ден от пепелта си
Забравената дума те остави забравена
Ела на гръдта ми намери хармония

Шумолене на празнотата
Главата ти бие и изпълва небето

Азбука изгубена из вековете
Върху планините и полята
Мирът който пристига като писмо
Препоръчано за сфинкса

Слизащите по стълбата на смъртта
И онези съпътствани от статуите си
По пътищата без история
О колко лабиринти в запустение
В световете от вчера заради чудовищата си

Висенте Уидобро „Дъщеря“

 

Държа лицето ти в ръцете си
О нежен въздух портрет от въздух
Пръстен на света и на миналото
Лицето ти от тишина
Лице на нежна лампа
С каква лекота се оформяш в очите ми
Как се връщаш радвайки чернотата

Нищетата на спомена
На прага на студа джунглата става сън
Отронват се листата
Погледите умират капка по капка