vs. archives

Могъщото гърло което да е като тромпет. Тромпетът на ерите, тромпетът на всички които са страдали, на всички които са треперили в кървава пот над ужаса или унинието, тромпетът на всички болки, на всички озлобления, на всички отмъщения. Тромпетът с ужасяващи корени.
Чуйте, чуйте гласа на мрака. През моето гърло мракът се връща на светлина.
Влезте в собствената си главоломна пещера, слезте без хлороформ в най-съкровените си дълбини. Кръвта има собствена светлина и от костите летят искри дължащи се на един трескав фосфор подобен на електрическо съединение.
Дами и господа: Има мъртвец който смачква своите коси под главата си вътре в своя ковчег. Вие имате прекрасни зъби за да произнасяте прекрасни думи.
Дами и господа: Има птица която се отваря в полет и хвърля върху нас вечността. Хвърля върху нас сред кръв и вътрешности вечността като гнусно обещание.
Птицата предсказана от астрономите знае всичките тайни.
Дами и господа: Има мъртвец който става на скелет в ковчега си. Еманациите на плътта раздират дъските и карат да се люшкат каменните врати.
Чули сте да скърцат вратите на гробницата и сте си помислили че на два метра дълбочина има град на мирни скелети и хапещи черепи. Има град на восъчни лица и восъчни ръце. Вековният прах на костите ви закалява нощите и пада като времето във вътрешната ви клепсидра защото вашата сянка приема формата на нощта и е малка нощ в движение.
Там сте в тази нескончаема стойка в която застивате след като изпиете чашата безкрай процеждан от празнотата и която ви превръща в почтена пепел от незапомнено минало. От цялата тази пепел случайността може да направи едно ново небесно светило.
И аз ви казвам скъпи слушатели че нещастният скелет който е ваш гост никога няма да види светлината понеже ще мине от ковчега на вашата плът в ковчега на гроба. Така носите със себе си един затворник вързан във вашата странстваща и безмилостна единочка. Лош късмет си е да се движиш на раменете на това скеле което ще си отмъсти и само дебне подходящия момент.
Затворникът има трескава жажда като пламтящата сестра, изпитва небесни безумия вътре в себе си, иска да излезе от това непрестанно свечеряване, да изскочи в дивашки грак както вулкана изскача от дъното на земята и не спира докато не стигне до светлината, както пророкуващия ужас избликва от гръдта и се изкачва до устните и очите преврънати в рани на безмълвието. Вашите кости опиянени от самота усещат ропота на росата в кръвта и отгатват че той е последната музика, сетното изсвирване след края на света подобно само на сирената на претърпял корабокрушение кораб изведнъж изсвирваща на дъното на морето.

Изолда, и онази другата също умря. Той виновният се отдалечава по последния път придружаван от престъпленията си.
Всички тези жени умряха. Разтоварваха статуите по различните спирки.
С вързана усмивка онази остана насред полетата. Ала има една, има една която заседна в пясъците на паметта ми и се храни от клетките ми.
Един ден полетяхме сплетени над клокочещите върхове. Заедно скитахме из безпределната бездна и там въздигнахме вещерството на секса до корабокрушенски ритуал без защита.
Пет месеца главата ми спа върху корема й. Онзи възел от артерии и кости караше да скърца участта ни още от сияйната среща. Оттогава живея продължавайки погребението й.
Слизам по стълбата на спомена за нея която всеки ден става все по-дълга и всеки час по-склонна изпъстрена със звезди, които й дадоха цялата си светлина преди да умрат, които проляха кръвта си за нея без да чакат никаква награда.
Изолда, понякога искам да се удавя в океан от жени.
Царува нощта на двата бряга на погледа ти и аз се разхождам по света, разхождам се в тишина, разхождам се подобно на самотата на мъртвец.
Разхождам се по света без да гледам света, разхождам се по света без да чувам света, разхождам се подобно на достойнството на мъртвец.
Чуваш ли? Заковават ковчега ми. Чуваш ли как заковават ковчега ми? Как затварят нощта в ковчега ми, нощта която ще бъде моя до края на вековете?
Бавен съм, бавен в умирането.
Не се боя от нищото нито бих се боял от него дори и да нямам сигурността че ще продължа в ехото си, че ще продължа неосезаем търкаляйки се от ехо в ехо.
Изолда, ти ще трябва да ме срещнеш още няколко пъти по много пътища на вечността.
И също ще ме срещнат някои от вас понесли виновните си очи, оковани с белезници и напрягайки се да ги счупите.
Вижте мъртвеца който възстава на върха на планината.
Чуйте, чуйте гласът на мъртвите.
Големият глас на дедите, черният глас вкоренен в най-дълбокото на земята бавещ се с години и векове докато стигне до повърхността и още години и векове докато намери подготвено гърло.