Висенте Уидобро „Небесен трус“ (следва)

by Владимир Сабоурин

Чуваш ли как заковават нощния ковчег?
Ти си конят който нощта яхва за най-дългите си преходи.
При все това ти никога няма да стигнеш до края. Ще прекосиш цялата човешка история и няма да намериш каквото си търсил.
Физическата култура на гробарите прави лек света и поносимо зрелището. Знаем, че дъждът от земя ще е вечен, знаем, че есента ще е винаги жив извор на листа, нескончаем водопад между клоните. Знаем, че зимата ще разпростре полюса си до нашите очи когато игрите на водата се превръщат в статуи насред равнини по-бели от луната. Знаем, че там далече на ръба на зимата ще се видят очите на чакащата напразно и забравилата, че нейна бе вината или поне тя трябваше да се раздели на две еднакви части.
Ще литне зимата размахвайки тежките си криле от кой знае какъв непознат метал и то само защото ти съумя да поискаш прошка.
Ще минат пак легендарните кервани които нямат друга благородническа титла освен собствената си древност, неоспоримия си опит подобен на пирамидите или на креслото на китайски мандарин който е чул преминаването на музиката на толкова столетия без тя видимо да е предназначена за погледа му защото той винаги бе вперен в голите гърди на изтезаваната красавица която се гърчи просната върху адските плочи.
Понякога преди желания край се появява болницата отворена и подредена в белотата си като ресторант с масите си които очакват неизменността на чувството.
Потегля неочакваният влак към задоволяването на желанията си. Навсякъде въжделенно очаква пушката в трепереща ръка.
Понякога засадата върви към нас, понякога се отдалечава в други посоки сякаш не ни е видяла или пък ни е забравила.
Понякога крадецът избягва с ръката и гърдите на легендарната красавица в джобовете си, друг път избягва докторът с чантата където е скрил очите на незабравимата любима.
Пътят продължава все направо и свърша чак в морето. Там чакат лодките опрени в перилата на здрача. В момента на окончателното отпътуване отново се появява младата пътничка с глава обкръжена от седем небесни дъги влачейки във фарватера си хор от молители които се хранят от прекрасния й дъх.