Родих се на трийсет и три години, в деня на смъртта на Христос; родих се на Равноденствие, под хортензиите и аеропланите на жегата.
Погледът ми бе дълбок като на млад гълъб, на тунел и сантиментален автомобил. Размятах въздишки на акробат.
Баща ми бе сляп и ръцете му бяха по-възхитителни от нощта.
Обичам нощта, шапка на всичките дни.
Нощта, нощта на деня, на деня на следващия ден.
Майка ми говореше като зората и като дирижаблите, които ще паднат.
Косите й бяха с цвета на знаме, очите й пълни с далечни кораби.
Един следобед взех парашута си и рекох: „Между една звезда и две лястовици.“ Ето смъртта, която наближава както земята – падащия балон.
Майка ми бродираше пустинни сълзи върху първите дъги.
И сега моят парашут пада от сън в сън през пространствата на смъртта.
През първия ден срещнах една непозната птица, която ми каза: „Ако бях едногърба камила, нямаше да съм жадна. Колко е часът?“ Изпи капките роса от косите ми, хвърли ми три погледа и половина и се отдалечи, казвайки „Сбогом“ с високомерната си кърпа.
Към два, същия ден открих един прекрасен аероплан, покрит с люспи и охлюви. Търсеше кътче в лазура, където да се подслони от дъжда.
Там в далечината, всички кораби закотвени в мастилото на зората. Изведнъж почнаха да се откъсват един по един, влачейки като шатра парцали безспорна зора.
Заедно с напускането на последните зората изчезна зад някои извънмерно надути вълни.
Тогава чух да говори Създателя без име, който е обикновена дупка в празното, прекрасен като пъп:
„Вдигнах голям шум и този шум извая океана и вълните на океана.
Този шум завинаги ще се прилепи към морските вълни и морските вълни завинаги ще се прилепят към него като марките върху пощенски картички.
Сетне изтъках дълъг канап от сияйни лъчи, за да пришия дните един към друг; дните, които притежават един истински и възстановен – ала безспорен – източен произход.
Сетне начертах географията на земята и линиите на ръката.
Сетне пийнах малко коняк (поради хидрографията).
Сетне създадох устата и устните на устата, за да арестува двусмислените усмивки; създадох и зъбите на устата, за да стоят на стража пред простотиите, които ни идват на езика.
Сътворих езика на устата, който човеците отклониха от неговата роля като го накараха да се научи да говори… него, него, прекрасния плувец, отклонен завинаги от водната си и чисто галеща роля.“
Парашутът ми започна да пада главоломно. Такава е силата на привличане на смъртта и на отворения гроб.
Повярвайте, гробът има по-голяма власт отколкото очите на любимата. Отвореният гроб с всичките си притегателни сили. И това го казвам на теб, на теб, чиято усмивка навежда на мисълта за началото на света.
Парашутът ми се оплете в угаснала звезда, която добросъвестно се придържаше към орбитата си, все едно не знаеше, че усилията й са безполезни.
И като се възползвах от този добре заслужен отдих, започнах да запълвам с дълбоки мисли квадратчетата на дъската си:
„Истинските стихотворения са пожари. Поезията се разпростира във всички посоки, озарявайки действията си с потреса на насладата или агонията.
Трябва да се пише на език, който да не е майчин.
Четирите посоки на света са три: юг и север.
Стихотворението е нещо, което ще бъде.
Стихотворението е нещо, което никога не е, но би трябвало да бъде.
Стихотворението е нещо, което никога не е било, което никога не ще може да бъде.
Избягвай външната възвишеност, ако не искаш да умреш, смазан от вятъра.
Ако извършвах поне една лудост годишно, бих станал луд.“
Взимам си парашута и от ръба на моята звезда в движение се хвърлям в атмосферата на последната въздишка.
Търкалям се безкрай върху скалите на сънищата, търкалям се сред облаците на смъртта.
Срещам Девата, седнала в роза, и тя ми казва:
„Виж ръцете ми: прозрачни са като електрическите крушки. Виждаш ли жилките, по които тече кръвта на недосегнатата ми светлина?
Виж нимба ми. Има пукнатини, което доказва моята старост.
Аз съм Девата, Девата без петно от човешко мастило, единствената, която не е полунеопетнена. Аз съм предводителката на останалите единайсет хиляди, които в действителност бяха с прекалено реставрирана неопетненост.
Говоря на език, който изпълва сърцата в съгласие със закона на скачените облаци.
Винаги казвам сбогом – и оставам.
Обичай ме, сине мой, защото обожавам поезията ти и ще ти покажа въздушни геройства.
Имам толкова нужда от нежност, целуни косите ми, измила съм ги тази сутрин в облаците на зората и сега искам да заспя върху дюшека на разкъсващата се лека мъгла.
Моите погледи са жица на хоризонта за отпочиване на лястовици.
Обичай ме.“
Коленичих в кръговото пространство и Девата се издигна и седна върху парашута ми.
Заспах и рецитирах тогава най-красивите си стихове.
Пламъците на поезията ми изсушиха косите на Девата, която ми каза благодаря и се отдалечи, седнала върху бялата си роза.
И ето ме тук, сам като малкия сирак на безименните корабокрушения.
О, колко прекрасно… колко прекрасно.
Виждам планините, реките, джунглите, морето, корабите, цветята и охлювите.
Виждам нощта и деня, и оста, в която се събират.
О, о, аз съм Алтазур, големият поет, без кон, който да зоби храна за канарчета, нито да сгрява гърлото си с лунна светлина – аз съм с моя малък парашут като чадър за слънце над планетите.
От всяка капка пот на челото си родих небесни светила – на вас оставям задачата да ги кръстите като бутилки вино.
Виждам всичко, мозъкът ми е изкован с езици на пророците.
Планината е въздишката на Бог, възхождащ по издуващ се термометър докато докосне краката на любимата.
Онзи, който е видял всичко, който познава всички тайни, без да е Уолт Уитман, защото никога не съм имал бяла брада като красивите медицински сестри и замръзналите потоци.
Онзи, който чува нощем чуковете на фалшификаторите на монети, които са само едни дейни звездобройци.
Онзи, който пие горещата чаша на мъдростта след потопа, подчинявайки се на гълъбите, и който познава маршрута на умората, врящия килватер, който оставят след себе си корабите.
Онзи, който познава складовете за спомени и за красиви забравени сезони.
Той, пастирът на аероплани, водачът на заблудените нощи и на запада, обучен да следва единствените полюси.
Стонът му е подобен на премигваща мрежа от ареолити без свидетел.
Денят се надига в сърцето му и той спуска клепачи, за да падне нощта на земеделския отдих.
Мие ръцете си във взора на Бога и реши косите си като светлината и реколтата от тези тънки класове на доволството на дъжда.
Виковете се отдалечават като стадо по скатовете, когато звездите спят след нощ на непрестанен труд.
Прекрасният ловец пред лазурния водопой за птиците без сърце.
Бъди тъжен като газелите пред безкрая и метеорите, като пустините без миражи.
До пришествието на устата, подута от целувки, за гроздобера на пустинята.
Бъди тъжен, защото тя те очаква в един кът на тази отминаваща година.
Тя може би е на ръба на следващата ти песен и ще бъде красива като водопад на свобода и обилна като линията на екватора.
Бъди тъжен, по-тъжен от розата, красивата клетка на нашите погледи и на неопитните пчели.
Животът е като пътуване с парашут, а не това, което искаш да вярваш.
И ние падаме, падаме от зенита си до своя надир, оставяме във въздуха петна от кръв, за да се отровят онези, които утре ще го дишат.
Навътре в себе си, извън себе си ще падаш от зенита до надира, защото това е съдбата ти, твоята презряна съдба. И от колкото по-високо падаш, толкова по-високо ще отскочиш, толкова по-голяма ще е трайността ти в паметта на камъка.
Скочили сме от утробата на майка си или от ръба на звезда – и падаме.
О, парашутът ми, единствената ухайна роза на лазура, розата на смъртта, пропадаща между звездите на смъртта.
Чухте ли това? Това е злокобният шум на затворена гръд.
Отвори вратата на душата си и излез да дишаш от външната страна. Можеш да отвориш с въздишка вратата, затворена от ураган.
Човече, ето го твоят парашут, чудесен като виенето на свят.
Поете, ето го твоят парашут, чудесен като магнита на бездната.
Магьоснико, ето го твоят парашут – едничка твоя дума може да го превърне в чудесна машина за издигане подобно на мълнията, която иска да заслепи своя създател.
Какво чакаш?
Ала ето я тайната на Труднопостижимия, който забрави да се усмихва.
А парашутът чака, вързан за вратата, като конят на безкрайното бягство.
vs. archives 