vs. archives

И ето ме тук, сам като малкия сирак на безименните корабокрушения.
О, колко прекрасно… колко прекрасно.
Виждам планините, реките, джунглите, морето, корабите, цветята и охлювите.
Виждам нощта и деня, и оста, в която се събират.
О, о, аз съм Алтазур, големият поет, без кон, който да зоби храна за канарчета, нито да сгрява гърлото си с лунна светлина – аз съм с моя малък парашут като чадър за слънце над планетите.
От всяка капка от потта на челото си родих небесни светила, на вас оставям задачата да ги кръстите като бутилки вино.
Виждам всичко, мозъкът ми е изкован с езици на пророци.
Планината е въздишката на Бог, възхождащ по издуващ се термометър докато докосне краката на любимата.
Онзи, който е видял всичко, който познава всички тайни, без да е Уолт Уитман, защото никога не съм имал бяла брада като красивите медицински сестри и замръзналите потоци.
Онзи, който чува нощем чуковете на фалшификаторите на монети, които са само едни дейни астрономи.
Онзи, който пие горещата чаша на мъдростта след потопа, подчинявайки се на гълъбите, и който познава маршрута на умората, врящия килватер, който оставят след себе си корабите.
Онзи, който познава складовете за спомени и за красиви забравени сезони.
Той, пастирът на аероплани, водачът на заблудените нощи и на запада, обучен да следва единствените полюси.