vs. archives

Търкалям се безкрай върху скалите на сънищата, търкалям се сред облаците на смъртта.
Срещам Девата, седнала в роза, и тя ми казва:
„Виж ръцете ми: прозрачни са като електрическите крушки. Виждаш ли жилките, по които тече кръвта на недосегнатата ми светлина?
Виж нимба ми. Има пукнатини, което доказва моята старост.
Аз съм Девата, Девата без петно от човешко мастило, единствената, която не е полунеопетнена. Аз съм предводителката на останалите единайсет хиляди, които в действителност бяха с прекалено реставрирана неопетненост.
Говоря на език, който изпълва сърцата в съгласие със закона на скачените облаци.
Винаги казвам сбогом – и оставам.
Обичай ме, сине мой, защото обожавам поезията ти и ще ти покажа въздушни геройства.
Имам толкова нужда от нежност, целуни косите ми, измила съм ги тази сутрин в облаците на зората и сега искам да заспя върху дюшека на разкъсващата се лека мъга.
Моите погледи са жица на хоризонта за отпочиване на лястовици.
Обичай ме.“
Коленичих в кръговото пространство и Девата се издигна и седна върху парашута ми.
Заспах и рецитирах тогава най-красивите си стихотворения.
Пламъците на поезията ми изсушиха косите на Девата, която ми каза благодаря и се отдалечи, седнала върху бялата си роза.