Бертолт Брехт „Балада за хората на Кортес“

by Владимир Сабоурин

На седмия ден под леки ветрове
Просветнаха ливадите. Слънцето беше благо
Решиха да спрат на бивак. Изтърколват ракията
От каруците, разпрягат воловете.
Прекарват ги под ножа привечер. Щом захладня
Отсякоха от гъсталака в близкото мочурище
Дебели колкото ръката клони, чворести, ставащи за огрев.
Лапат после добре подправено месото
И подхващат с песните към девет
Да пият. Бе нощта прохладна и зелена.
С пресипнали гърла, добре натаралянкани
Последен хладен поглед хвърлили към едрите звезди
Заспаха те към полунощ край огъня.
Тежък бе сънят им, но някой спомни си на сутритна
Че чул бе да реват говедата веднъж.
Събуждат се по пладне – и вече са в гора.
С оцъклени очи и натежали крайници надигат се
На коленете с пъшкане, в почуда виждат
Дебели колкото ръката клони, чворести ги обкръжават
Надхвърлящи човешки бой, преплетени нагъсто, целите в листа
И малки цветове със сладка миризма.
Задушно става вече под покрова им
Той сякаш се сгъстява. Палещото слънце
Не се съзира, нито пък небето.
Командирът изревава като бик да хващат брадвите.
Те лежаха там, дето говедата бяха ревали.
Не ги откриха. С груби попържни препъват се
Мъжете в ограждението, в клонаците се блъскат
Помежду тях прорасли, пропълзели.
С отпаднали ръце се хвърлят диво
В гъсталака, едва потрепващ
Като че ветрец отвън през клоните минава.
След часове усилен труд чела притискат
Мрачно блеснали от пот о странния клонак.
А клоните растяха и неусетно раснеше
Ужасът на хаоса. По-късно, като падна вечерта
Която тъмна бе, защото над главите им сгъстяваше се шумата
Седят безмълвно, наплашени като маймуни
Зад решетките на клетката си, прималели от глад.
През нощта растяха клоните. Навярно имаше луна
Бе още доста светло, съглеждаха се един друг все още.
Едва на сутринта така се бе сгъстил клонакът
Та те не се видяха вече чак до сетния си час.
На следващия ден се чуха песни от гората.
Глухо и заглъхващо. Навярно пееха си те един на друг.
Нощем ставаше по-тихо. Дори говедата мълчаха.
На зазоряване причу се нещо като животински рев
Но доста отдалеч. Дойдоха сетне и онези часове
На пълна тишина. Полека-лека погълна гората
Под лек ветрец и благо слънце тихо
Ливадите през следващите седмици без никаква следа.