vs. archives

На седмия ден под леки ветрове
полята блясват. Пеква слънце. Те
решиха да отдъхнат. От колите
спирт носят и говедата разпрягат
(до вечерта ги всички изпоклаха).
Щом захладя, насякоха те клони,
като ръце дебели, от гората
крайблатна, да горят добре. Месото
навряха между тях. Към девет с песни
запиха се. Нощ хладна и зелена.
С пресипнали гърла, съвсем пияни,
с последен хладен поглед към звездите
край огъня заспаха в полунощ.
Те спяха тежко, но един в зори
дочу през сън мучене на говеда.
Към пладне се събудиха – в гората.
С изцъклени очи, едва повдигат
тежащи крайници, в почуда виждат –
като ръце дебели клони, с чвори,
надхвърлили човешки бой, се сплитат
с листак и ароматни цветове.
Под този покрив много е задушно,
а сякаш още по-сгъстено става.
Не виждаш слънце. Няма го небето.
С рев главатарят брадвите им сочи,
те там са, де говедата мучаха.
Един с друг се не виждат и се лутат.
С проклятия се блъскат всред клонака,
като стена изпречен между тях.
С отпуснати ръце се хвърлят диво
срещу растения, които леко
трептят, като че полъх ги докосва.
След часове напразен труд притискат
челата потни до враждебни клони,
които все растат и ги въвличат
в ужасен хаос… Късно през нощта,
която беше два пъти по-тъмна,
мълчаха те като маймуни в клетка,
отчаяни, отпаднали от глад.
А през нощта клонакът все растеше,
но имаше луна, бе доста светло.
В зори на лабиринт клонакът стана
и те не се видяха до смъртта си.
На следващия ден отекна песен
сподавено и глухо. Те си пееха.
Нощта замря. Говедата мълчаха.
На заранта достигна бичи рев,
но доста отдалече. След това
се спотаи. Лесът погълна бавно
при лек ветрец, при ярко слънце, тихо
през следващите седмици полята.