vs. archives

Страннико, ти виждал ли си
Как кон понякога
Измъчен до смърт, диво завъртайки око
Върху тихата повърхнина на сини води
Обронва пяна.
Ти знаеш ли, че конете
В страдания и мъки
Плачат с пяна? Те нямат сълзи.
Страннико, погледни ето онзи облак
Чернеещ с разкъсани краища
Единствен в лазура на небесата.
Знай – това земята е обронила
Върху лазурните води на небесата
В миг на страдание – миг на падане под ярема на съдбата
Обронила е тази пяна.
В миг, когато проклятието от кротки уста
Дръзко да се откъсне е готово.
Така говореше беловласият арабин
На камъка – връстник на света – седейки
И с тоягата тревожейки на ручея многоструйния бяг.

Нощ, пълна със съзвездия
На каква съдба, на какви известия
Ти широко сияш, книга
На свобода или на иго
Какъв да прочета ще трябва жребий
По полунощ на ширналото се небе.

Очите на Ока
Блестят в далечината.

(1911-1912)

„Е-е! Ъ-ъ!“ – цял плувнал в пот
Подвиква на вола сиворог
И гмурка се ралото като видра в мочурливата бърлога.
Пролетният кисел дъвчеха и ядяха зъбите на дървеното рало
Бикът се гордееше с мощната гънка на шията
И с могъщия хълм на шията могъща
За да пленява с него кравите
И рогата заел от младия месец
Когато той блести над тъмен вечерен хълм.
Другият почиваше
Черно-син, с хълм на шията, с гърбица
Лежеше той, крадец на черно-синята сянка на дървото
С нея сливайки се.
Жабите усърдно се молеха, надувайки големи мехури
Както тръбач надува рог
Надули мембраните на ушите, раздувайки бели кълба.
Тлъст свещеник седеше отпред
Очите златни опулени
И книгата на времето четеше.
Костенурките протягаха шии сякаш учудени
Все едно изумени от нещо в света, протегнали се към тайната.
На пролетните миризми и ветрове картечницата –
Събуди се, мислителю, има все пак нещо –
В намръщени лобове и ноздри
Запленявайки ноздрите с куршумите на красотата на обонянието
Трещи чевръсто „ту-ту-ту“.
Цветята водеха боеве, въздушни боеве с прашец
Сражаваха се със залпове на оръдейни аромати
Биеха се с битвите на миризмите:
Който е по-медовит ще стане победител.
И даваха уроци по друга война
И на миризмите пролетната картечница
И вечерът като първосвещенник на зората
С битките на миризмите се биеха цветята
Прелитаха дъхави куршуми
И стройното и могъщо пеене на жабите
В чест на ясното време.
Хора, учете се на новата война
Където изстрелите са от сладък въздух
Окопите от брачни цветя
Стрелбата, бойните заповеди – от небето меденосладко.
И се надигаха като молитвеници
Като богослужебни книги мехурите
На гръмко квакащите жаби
Набожни както винаги вечер при тихо време.

Пролет 1921

Морски бряг.
Небе. Звезди. Аз съм спокоен. Аз лежа.
А възглавница не ми е камък, не са пера –
Пробит ботуш на моряк.
Обут с тях, Самородов през червените дни
В морето вдигна въстание
И корабите на белите отведе в Красноводск
В червените води.
Притъмнява. Тъмно.
„Другарю, ела, помагай!“ –
Иранецът зове, черен, чугунен
Вдигайки от земята сухите вършини.
Пристегнах му ремъка
И помогнах да ги нарами.
„Саул!“ („Благодаря“ на руски.)
Изчезна в тъмнината.
А аз шепнех в тъмнината
Името на месията Мехди.
Мехди?
Бръмбар, летящ направо от черното
Шумно море
Държейки посока към мен
Направи два кръга над главата
И прибрал крила кацна на косата.
Тихо помълча и после
Изведнъж заскърца
Разбрано каза познатата дума
На език, познат и на двамата.
Той твърдо и ласкаво си каза думата.
Достатъчно! Разбрахме се!
Тъмният договор на нощта
Подписан на бръмбара със скърцането.
Разперил крила като платна
Бръмбарът отлетя.
Морето изтри скърцането и целувката на пясъка.
Това наистина е било!
Това е вярно до последния знак!

1921

Над покривка от преплетени корени
Като празна стомна
Надига дъб столетните цветя
С пещера за отшелници.
И в шумоленето на клоните
Шуми съзвучие
На Маздак с Маркс.
„Хамау, хамау!
Уах, уах, хаган!“ –
Като вълци, ободрявайки се един друг
Притичват чакали.
Но помни шепотът на тези клони
Напевите от времената на Бату хан.

Лято 1921

В онази година, когато момичетата
За първи път ме нарекоха старец
И ми викаха „Деденце“ – на глас презирайки
Оскърбения заради тялото, съвсем не срамежливо
Сервирано, но не изядено ястие
С ръцете на дългите нощи
В лечилиците на здравето –
В този ручей на Нарзан аз
Облях своето тяло
Възмъжах и заякнах
И се събрах в едно цяло.
Жили изпъкнаха на ръцете
Стана по-широка гръдта
Брада свилена
Затуляше шията.

7 ноември 1921

Въшките тъпо ми се молеха
Всяка сутрин пълзяха по дрехите
Всяка сутрин аз ги екзекутирах –
Чуй пукота –
Но те пак се появяваха като спокоен прибой.

Моят бял божествен мозък
Аз го отдадох, Русия, на тебе –
Бъди мен, бъди Хлебников.
Стълбове забивах в ума на народа и оси
Направих наколна къща
„Ние сме будетляни“.
Всичко това правех като просяк
Като крадец, навсякъде проклет от хората.

(Есен 1921)

Аз излязох като юноша сам
В глухата нощ
Покрит до земята
С тежки коси.
Наколо бе нощ
И беше самотно
Искаха ми се приятели
Искаше ми се себе си.
Аз запалих косите
Размятах късове, къдри
И палех около себе си
Запалих полета, дървета –
И стана по-весело.
Гореше полето на Хлебников
И огненото Аз пламтеше в тъмнината.
Сега си тръгвам
С косите си запалил
И вместо Аз
Стояха Ние!
Върви, Нансен, ти, варяг суров
Носи закон и чест.

Началото на 1922?

Слово пея аз за това
Как огневодът, от струи пот покрит, в овчарска кожа от пепел, дим и сажди
Тъмен и смугъл
С бяла цепеница теб хранеше
Дървоядния звяр на огъня.
Той, жълтозарен, ту се криеше като смърт
Зад оградата на тъмнината, ту лягаше на кравай като куче
В листата на черното дърво на мрака.
И тогава окото му ни обаждаше за перушината на земеродно рибарче.
И като черни пера падаше черната клонка на тъмнината.
После диво се нахвърляше и гризеше, пробляснал със златна грива
Куп цепеници среброрунни
Ту глухо виеше, надигнал паст към небето – от студа пламенен глад, жалвайки се на звездите.
През решетката на прозореца звездите гледаха.
И теб, о, огън, работникът хранеше
С труповете на бели брези от уплашена горичка
Които люлееха глави, за нощта шумолейки
И че на него все му е малко, а и те не са толкова много.
За идването на човеците бяха техните жалби. Даже
Върху табелата „Продажба на гробове“ (крясък на улиците на тъмнината)
Падаха тихите сажди.

23 октомври 1917