Само природата е божествена, а тя не е божествена…
Ако говоря за нея като за някакво същество
Това е защото трябва да използвам език
Който придава личност на нещата
Налага им име.
Но нещата нямат име, нито личност –
Те съществуват: небето е голямо, земята просторна
А сърцето ни с размера на свит юмрук…
Благословен да съм за всичко, което не зная.
Наслаждавам се на всичко това като човек, който знае, че слънцето съществува.
Сапунените мехури, които това дете
Се забавлява да пуска със сламка
Са по един прозрачен начин цяла философия.
Сияйни, безполезни и мимолетни като Природата
Приятели на очите като всички неща в нея
Те са това, което са
С една сферична и въздушна безпогрешност
И никой, дори това дете, което си играе с тях
Няма претенцията, че те са нещо повече от това, което изглеждат.
Някои едва се различават в бистрия въздух.
Те са като бриза, който минава и едва докосва цветята
И знаем, че минава само
Защото нещо в нас добива лекота
И приема всичко с по-голяма отчетливост.
Като някой, който в летен ден отваря вратата на къщата
И потапя в жегата на полята цялото си лице
Понякога, изневиделица Природата ме блъска направо
В лицето на всичките ми възприятия
И аз съм объркан, стъписан, искайки да схвана
Без дори добре да зная как или какво…
Но кой всъщност ме кара да възприемам и схващам?
Кой ми е казал, че трябва да възприемам и зная?
Когато Лятото прокарва по лицето ми
Леката гореща длан на своя бриз
Само трябва да изпитвам удоволствие от бриза
Или пък неприятно чувство от неговия зной
И по какъвто и начин да го чувствам
Така, както го чувствам, е начинът, по който е мой дълг да го чувствам…
vs. archives 