Слънцето пече цели седем години
Върху тялото и бузата ми
Стигна до червения ми врат
И през плътта ми свети в костите.
Слънцето кожата ми духна
Трябваше да се овалям в бурените
Светлината му не ме остави на мира, мой лебеде любими
Нищо не свърших седем години.
С мозъка си и коляното
С нея съм. Обичам я…
Реката славослови. Звезди в гъсталака!
Миризма на мента и мащерка!
Слаб ветрец освежава челата ни
Това Бог прави за нас, децата
Тревата е мека, жената – без горчилка
Всичко е радостно в красивите ливади
Днес за съгласните насладата е сигурна
Никога-да-не-си-тръгнеш – така са нещата.
Вижте! Високи небесата, набъбнали от похот!
Потопете се във вълната, която завлича зад борда!
Рухвайте ревящи платна, издути до хоризонтите!
Изливане на водопади, сини, зелено-тюркоазени!
Млади!
Избликват трупове от дълбокото – кафяви водорасли в килватера!
Измъкнете ги на палубата!
Ареали на спомени, плувнали в сланина!
На отвеяни копнежи гларусите!
Мърша от акула, проядена от молци!
Хвърлете ги обратно в прииждащите води
Измийте си ръцете!
Необятни хоризонти от времената на император Диоклециан!
Изпълнени с потъващи кораби, полупълни с нагнили потоци солена вода
Трупове на междинната палуба! Изхвърлете ги вън!
О, оранжево зазоряване! О, море без дъно и основание! О, паст на смъртта като празни детски усти! О, отплуване призори!
Вижте, високо небето, набъбнало от похот
Пие, смуче, лочи, налива се!
1
Онези се изгубиха сами от поглед.
Всеки забрави себе си. Морето изхвърли трупа му
Един ден на някой риф, там птиците се радваха на това
И още няколко седмици живяха от него.
Мнозина се скриха в нощта безпомощно и вярваха, че уж са
Невидими, когато сами не виждаха. Нощта
Им даде закрила и небрежно им взе
Майчински галейки лицата им
Безмълвно техния лик. Във вятъра и шума на водата
Те станаха окайващи се гласове, плашила за птици
Страшилища за деца, развяващи се в коридора нощници
Тресящи се в страх от пристъпи на кикот…
2
И ето вече се издига
По вятъра със смях друго поколение
Сънливци в тъмното, изпояждащи птиците
Единни с тялото си
И господари на неописуеми наслади.
3
И от въздишките на онези
От смях и падение
Храни се слънцето и пие нощта.
Така всеки час обновено се възражда от падение и поглъщане
Това безкрайно усещане
Предопределено за смирените и онези, дето са с чисти сърца:
Да си млад с бликащ екстаз, да остарееш със сладострастие.
Но в студената нощ побледнелите тела
Тласкаше ги едно към друго вече само студа в елшака.
Полубудни те чуваха нощем вместо любовно ломотене
Само бледо и откъслечно виене на мръзнещи като тях кучета.
Ако тя вечер отмяташе от челото косата си и да се усмихне се мъчеше
Той, дълбоко поемайки дъх, поглеждаше встрани към небето без блясък.
И вечер те свеждаха погледи към земята, когато над тях без край
Големи птици на ята от юг прошумяваха, възбудена гмеж.
Над тях падаше черен дъждът.
Никога не съм те обичал така, Ma soeur.
Както когато в огъня на залеза си тръгнах от теб.
Гората ме погълна, синята гора, ma soeur
Над която винаги вече бледите звезди се издигаха на запад.
Дори мъничко не се засмях, никак даже, ma soeur.
Аз, дето на игра се запътвах към тъмната съдба –
Докато вече лицата, оставащи зад мен
Бавно във вечерта на синята гора изтляваха.
Всичко бе тъй красиво през тази единствена вечер, ma soeur
След това никога вече и никога преди това –
Ала на мен ми останаха само големите птици
Които вечер в тъмното небе изпитват глад.
Небето днес отново е тъй бледо – сякаш отново цялата
Нощ е ебало!
Всичко е толкова развратно! Кучешка работа!
Покрай малък язовир си направих разходка – що за спомени събужда това! Всичко е толкова безнравствено!
Дори само кучетата там ти казват всичко за живота!
Аз вече не мога да легна вечер в леглото водоравно! Юрганът става на островърха палатка! Често при това почти никак не мисля!
Жената на днешното време: кенза под камизолата! Това не ми излиза от акъла, човече! Така насилствено аз бивам възбуждан.
vs. archives 