Бертолт Брехт „Дъжд в боровата гора“

by Владимир Сабоурин

 

Мълчи. В гъсталака не чувам човешки глас
Но чувам нови думи, произнасяни отдалече от капки върху листа.
Чуй. Вали от пръснатите облаци.
Вали върху солените и прежурени тамаринди.
Вали върху пиниите, листати и грапави.
Вали върху божествените миртове, върху просветващите храсти на жълтугата
Върху отдадените цветя, върху гъстата хвойна – веселата, августейшата
Вали върху лицата ни на богове.

Вали върху голите ни ръце, леки дрехи, свежи мисли
Красивата фантазия, заблудила те вчера, заблуждава днес мен.

Дъждът пада върху самотната зеленина с шумолене, което не престава и
Променя се във въздуха в зависимост от гъстотата на листака.
Слушай.
На въздишките отговаря песента на щуреца, който не се стряска от
Въздишките на южния вятър, нито от пепелявия цвят на небето.
Пинията има свой собствен тон, миртата – друг и не е същият
На хвойната, различни инструменти в безброй ръце, под безброй пръсти.
И опияненият ти лик е мек от дъжда като лист. И твоите
Коси миришат като светлата жълтуга, ти, земно създание.
Слушай, слушай.
Акордът на ветрените щурци става по-глух и потъва във въздишките.
Това нараства.